От “златото на тракийските царе”

КОЛЕЛО

 

 

От “златото на тракийските царе” към “живите въгленчета” в българската народна култура

 

С проф. д-р Валерия Фол разговаря Ася Събева Юричкаи

 

 

В изседователското поле на проф. д-р Фол се очертават няколко теми, които позказват обширността и интердисциплинарността на нейните изследвания – антична история култура и религия на Европейския югоизток (Гърция и Тракия) и Средиземноморието, тракология, приемственост и континуитет в европейската култура между античността и следващите исторически епохи, историческа етнология. Тя чете курсове с многообразна тематика – история на Елада и Източното Средиземноморие, история на Българските земи в древността, история на поведенческите модели, Орфическа Тракия, етносна култура и обредност, древните светилища на Югоизточна Европа, историческа етнология, основни понятия в културологията. Ръководител е на програми и проекти.

 

 

Г-жо Фол, един от поводите за това интервю беше участието ви в Деня посветен на България под надслов “Лицата на България”, състоял се в Етнографския музей в Будапеща през февруари 2007, където вие представихте изложбата на тракийски феномени и реквизити, открити в българските земи под надслов “Българските земи – люлка на древни цивилизации”. Какви са впечатленията ви от това събитие ?

 

Бях впечатлена от мащабността, перфектната организация и атмосферата по време на Деня на България в Будапеща. От едната страна бяха желанието, синхронът и ентусиазмът на организаторите, от другата –стремежът на българската диаспора да динамизира културните отношения между Унгария и България, нейната сплотеност и положителна енергия във всичко, което направиха за този празник на духа и на приятелството.

 

Траките като общо културно наследство са важен фактор в общоевропейската култура. Каква е ролята на проф.Александър Фол и неговата школа за развитието на тракологията като интегрална част от знанието за българската култура.

 

До 1972 г. науката за древността разглежда траките в контекста на древногръцката и древноримската история. Малцина обръщаха внимение на факта, че в Югоизточна Европа е съществувал народ, който е създал цивилизация и култура, алтернативни на елинската, че елините са можели да се самоопределят единствено сравнявайки се с различните от тях народи и най-вече – с траките и че траките са успели да съхранят своята културна идентичност в рамките на мултикултурната Римска империя. Българската историография до 1972 г. не се различава съществено от тази на учените от другите страни. Александър Фол положи огромни усилия да направи тракийската цивилизация и култура световно известни. От тази дейност най-позната е тракийската изложба, която и досега шества в световните музеи и е един от най-престижните афиши в световния културен календар. Десетте международни конгреса по тракология, проведени в София (2), Букурещ (2), Виена, Ротердам, Палма де Майорка, Москва, Констанца, Александруполис и Комотини са по-малко известни на широката общественост, но благодарение на тях чрез траките палеобалканистиката се превърна в един от водещите клонове на индоевропеистиката. Следващият конгрес ще се проведе в Истанбул и Одрин през 2010 година, когато Истанбул е Европейска столица на културата. За нас е изключително важно, че Александър Фол успя да накара българите да обърнат внимание на бляскавата тракийска култура и траките да заемат своето достойно място и в българската история, да се знае, че по нашите земи, преди образуването на българската държава, е живял велик народ.

 

 

Пред Института по тракология има поставен паметник – каменна морена, посветен на проф. Фол с надпис: “На Александър Фол, който ни научи, че интелектуалната енергия е безсмъртна”. На гърба на морената има вдълбан в камъка знак – разклонена клонка. Каква е символиката на този знак?

 

Инициативата бе на студенти от Нов Български университет, подкрепена от Културно-просветното дружество “Родно Лудогорие”, музиканти, художници, архитекти, учители, хора, на които Александър Фол е преподавал или са работили с него. Александър Фол преподава повече от 40 години в Софийския, а след това в Нов български университет. Това са две поколения, имали възможност да го слушат в аудиториите на двата университета. В Нов български университет водеше както общообразователни, така и специализирани курсове. Стремежът му винаги е бил да създава личности с достойнство, които смело да отстояват позициите си и мнението си, а не зубрачи на дати и имена, както все още някои хора си представят знанието за историята. На витошката морена, която символизира изначалната сила на Природата, равнозначна на Великата богиня-майка, студентите, приятелите и почитателите на Александър Фол изписаха най-важното послание от тракийския орфизъм, че интелектуалната енергия е безсмъртна. Клонката на гърба на морената символизира вечния кръговрат в Космоса, вечният живот. Именно такава клонка носи тракийската Велика богиня-майка.

 

 

Пепелта от кремираното тяло на проф.Александър Фол беше разпръсната от един от най-старите мегалитни паметници край с. Бузовград до Казанлък в “Долината на тракийските царе”. Наричат го още “слънчева врата”. Обяснете смисъла на този ритуал.

 

Мегалитът “Слънчева врата” край с. Бузовград до Казанлък е всъщност част от голям комплекс, разположен на последните височини на Сърнена гора над Казанлъшката долина, която вече наричаме Долината на тракийските царе. Ако човек погледне през мегалитната врата, вижда цялата долина с подмогилните храмове, гробници и, разбира се, язовир Копринка, под чиито води се намира град Севтополис – столицата на Одриското царство, построена от Севт III (330-302/301 или 297 г. пр. Хр.). Виждат се изворите на Тунджа, наричана в древността Тонзос, и заснежения купол на връх Ботев. Изглежда върхът и изворите са имали особено значение за траките-одриси, след като Долината е превърната в свещено пространство, над което са изградили мегалитната Слънчева врата. Мъжът ми поиска да премине Отвъд през мегалитната врата, в отвора на която преди хилядолетия траките са наблюдавали отиването на бога Слънце в долната полусфера в дните на лятното слънцестоене. Тази “смърт” на бога и новото му раждане на другия ден е представата на траките за вечния кръговрат раждане – смърт – ново раждане. А за обреда нямам право да говоря много, най-общо казано – освободих душата на мъжа ми от земните вериги.

 

 

В тракийските находки и гробници са открити две златни маски и има още много злато, неслучайно наричано “златото на тракийските царе”. Защо в българските земи се откриват толкова златни съкровища на траките?

 

Богатството на траките е правело впечатление още в древността. Нека си припомним величавия и бляскав образ на Резос от Омировата Илиада. Ако се съберат на едно място съкровищата на траките, открити само в днешните български земи, и най-големият музей трудно би предоставил изложбена площ за представянето им. Дори специалистите се затрудняват да си представят на едно място намерените до сега съкровища на тракийския народ в земите на България, Гърция, Турция, Румъния, Молдова, Украйна, Сърбия, Македония. Защото тези съкровища не се откриват само в един свещен участък, а по цялата територия, обитавана в древността от траки. Траките са вярвали в безсмъртието и че всеки може да достигне до него, стига да спазва свещените обреди и да изрича правилно магическите слова. Скъпоценните метали и специално златото са смятани за най-чисти метали, осигуряващи сакрална чистота и затова ги придружават в пътя им към Отвъдното. Достигналите орфическо съвършенство са преминавали през гроба-врата към Отвъд със златна маска, тъй като чрез нея те сменят същността си и се превръщат в антроподемони, т.е. в посредници между живите и боговете.

 

Трябва да знаем, че в древността в Тракия се е добивало много злато и сребро. Практически всички известни ни сега златни рудници са разработвани още от траките, добивали са злато и от златоносните реки. Тракийските царе получавали много скъпоценни дарове, когато сключвали договори. Такава е била традицията. И не на последно място – получавали са данъци в скъпоценен метал от елинските градове – колонии по крайбрежията на Черно, Мраморно и Егейско море. Ще цитирам Тукидид, за да стане ясно за какви количества скъпоценности става дума. Той пише, че по времето на цар Севт I (424-407/405 г. пр. Хр.) градовете-държави от І Атински морски съюз и “варварите” покрай крайбрежията плащали на одрисите огромен данък, хазната на царя съдържала 1000 таланта скъпоценни метали, което ще рече 26 000 кг!

 

 

Понастоящем работите приоритетно по темата за мегалитните паметници, светилищата в Тракия. Наскоро излезе от печат и поредната ви книга на тази тема. Каква е разликата между тракийските светилища и малоазийските, хетски, фригийски?

 

Книгата ми “Скални топоси на вяра в Югоизточна Европа и в Мала Азия през древността” обобщава повече от две десетилетия работа по темата. Предисторията на скалните топоси на вяра в Древна Тракия започва със студията на Иван Велков за ролята на скалата в – по неговия израз – “култа на траките”. Идеята му се оказа плодотворна и перспективна и бе развита на интердисциплинарна основа след 1972 г. от експедициите на Александър Фол. Освен това, както в Тракия, така и в Гърция, и в Анатолия, скалните топоси на свещеното са и обекти на приемствено наслояване на религиозност и след Античността – през Средновековието, през Новото време, а някои от тях и през съвременната епоха. Такива свещени топоси не са етническа придобивка, а духовна, която се корени в устойчивата основа на космогоничната вяра, т.е. на вярата в персонифицирани космогонични елементи, изповядвана в проследим континуитет от различни етнокултурни и културно-езикови общности. Едно скално светилище “ под открито небе” т.е. скален топос на вяра, представлява естествен център на устната космогонична соларно-хтонична вяра от предлитературната епоха в Югоизточна Европа. В началото на І хил. пр. Хр., след колапса на Микенската цивилизация, когато Елада започва да се развива по различен социо-икономически и политически път и се достига до образуването на полисите, постепенно скалните светилища са преобразувани, тъй като на свещените територии започва изграждането на храмове и съпътстващите ги постройки. В Тракия обаче се съхранява и продължава да се развива Микенския модел на организация на обществото – царства, с изявена царска идеология и икономика. Съхранява се и се развива устният орфизъм, който повсеместно се разпространява на две нива – в аристократически затворени мъжки общества и като масова мистериална обредност, достъпна за всички. Затова и този орфизъм е наричан тракийски. В Елада тази устна вяра и обредност е обработена философски и литературно и е достояние на малки интелектуални кръгове. В Тракия се запазва идеята за върховенството на Великата богиня-майка-Природа, поради което траките имат коренно различно отношение от елините, а и не само от тях, към заобикалящата ги природа. Те осмислят по различен начин пространството. Архитектурата е висша степен на абстракция. В Елада няма стремеж за вписване в природата, напротив, докато всички усилия на траките са насочени в тази посока – подмогилни храмове, скални светилища, които буквално се сливат с пейзажа... Нека да припомня, че Тракия е един от най-големите износители на дървен материал в древността за строеж на кораби, но траките, за разлика от други древни народи, не превръщат земята си в пустиня, напротив, завещали са на потомците прекрасни гори.

 

Скалните светилища на древните народи в Мала Азия и Европейския Югоизток си приличат, но и много се отличават. Скалата е вярвана като първоматерия, като място за богопоява, но тази вяра е изразявана и обредно осмисляна по различни начини. Например във Фригия Великата богиня е представяна в скалната ниша, при хетите нишата е врата, от която “ излизат” различни божества, докато в Тракия е символ на пещерата-утроба, в която прониква светлината – акт, от който ще се роди света.

 

 

Вие засегнахте въпроса за каменните светилища и камъка като място за богопоява. Някои светилища се използват и до днес. Защо тези светилища се срещат масово в България и околностите ?

 

Устната орфическа вяра, за която стана дума по-горе, се е оформила в средата на ІІ хил. пр. Хр. на базата на изконната вяра във Великата богиня-майка в Средиземноморието и мъжкото начало в Космоса, персонифицирано от бика, с влияние на египетски елементи за бога Слънце. Тази вяра е била разпространена в голям средиземноморски ареал: Крит – Беотия – Тесалия – части от древна Македония и цяла Тракия. Както казах, в Елада, а по-късно и в Македония историческите процеси се развиват по различен начин, Тракия съхранява тази вяра и тя е разпознаваема в градежите, обредността, изделията. В устния орфизъм, който наричаме още и тракийски, основна роля играе образа на царя-върховен жрец-учител по безсмъртие.

 

Най-известна митологическа персонификация на тези царе-жреци, които са извършвали странни обреди за описващите ги елини, е Орфей, друг такъв образ е Залмоксис. Вярата в царете-жреци, митологически опоетизирани като Орфей, позволява на ранното християнство да проникне рано сред траките. Много от светилищата, особено тези, където е извършвана масова мистериална обредност, продължават да функционират и след приемането на християнството. Мястото на почитаните Велика богиня-майка , нейният син-Слънце-Огън, който й е равнопоставен във вярата и обредността, на станалите безсмъртни херои-покровители биват заемани от Богородица, Св.Марина, от Св.Св. Константин и Елена и от други ранни светци.

 

Великата богиня-майка е позната още от зората на човешката история в Средиземноморието, включително на територията, на която се формира тракийския народ. Тя е най-древно божество. Скалната твърд е една от същностите на богинята, естествените и по-късно изкуствено издълбани пещери – нейна утроба. Рудните залежи са вярвани като рожби на Великата богиня. Когато хората започват да извличат руда, те се научават да обработват и скалата. Почитани скали, метеоритни късове, естествени пещери е имало и по-рано, но скално-изсечените светилища се появяват с умението да се работи скала, т.е. в края на каменно-медната епоха. За Европейския Югоизток това е края на V – ІV хил. пр. Хр. Постепенно местата, избрани заради природните им дадености, са оформяни като свещени територии.

 

 

При погребенията на траките се наблюдава странно явление – разсичане и разчленяване на труповете и поставяне на златни маски. Как да си обясним тези явления, открити при погребенията на траките?

 

Споменатият вече по-горе Син на Великата-богиня-майка, който в своята цялостност е с две проявления – слънчево и огнено (хтонично,т.е. земно), е божество, което умира и се ражда така, както слънцето изгрява и залязва всеки ден. Огненият, земният образ на това божество е богът Дионис-Загрей, който умира разкъсан на седем части от Титаните и се ражда отново, след като частите му са събрани. Орфиците – последователи на огнено-земния образ на Сина на Великата богиня-майка, на Дионис-Загрей, отиват в Отвъд като своя бог и като своя митологичен учител Орфей, който също е разкъсан на части. Затова и в Тракия се откриват такива погребения. Златните маски и златните пластини подчертават новия статус – антроподемонния (т.е. станал е богочовек), в който е преминал погребания.

 

 

Занимавате се и с тракийските реликти, останали и до днес в българския фолклор и етнология, с останките от тракийската култура и обредност. Огнеходството е познат ритуал при много народи. С какво се различава нестинарството в българските и гръцки земи от другите познати традиции на танц в огъня?

 

Когато започнах изследователските си занимания в рамките на интердисциплинарните изследвания на скалните и мегалитни паметници ва Древна Тракия, имах щастливата съдба да съм съпричастна към научните дирения на Александър Фол, който ръководеше експедициите. Тогава той написа монографията Тракийския орфизъм, търсейки спойката, която е съхранила тракийския народ хилядолетия. Моите изследвания върху нестинарството, Св. Марина, кукерите са всъщност детайлни разработки на подсказаното от Александър Фол в проучванията му върху тракийския орфизъм. Той отвори много врати и аз се възползвах да мина през две от тях – тази, която води към проучванията на скалните топоси на вяра и неусетно към античните реликти във фолклорната обредност. Например, направи ми впечатление, че землищата на селищата в Странджа планина са закриляни от параклиси на почитаните светци, разположени кръгово по периферията им – най-древния възможен начин за сакрализиране на територията. Съхранена е и древната традиция поддържането на култовете да е задължение на отделни родове, запазено е дори тракийското им назоваване – “висия/ висии”. Във времето на тракийската древност жреческите задължения към различните богове и безсмъртни герои са били привилегия на мъжете и жените от изтъкнати родове, уважавани от всички. Често манастирчетата,  както наричат параклисите в този район, са изградени върху или до тракийски светилища. В тракийската древност около светите места е имало свещени дъбрави. Почитта към дърветата и горичките на боговете е съхранена и в следващите векове и поради тази причина и досега можем да се подслоним под многовековните клонове на дъбовете.

 

Нестинарството се е съхранило през вековете, заради самоорганизацията на вярващите. Затова своеобразно общество говори системата от свещени места (манастирчета, аязми и конаци), които те поддържат, изборът на главна нестинарка/нестинар и ритуалните посещения при нея/него, общия “панагир” на няколко нестинарски села на Голямата аязма, срещите и гостуванията на нестинари с цел правилно да се изпълни обредът. Поради тази причина те наричат вярата си “закон”. Според разкази, които са потвърдени във всички анкети – от първите до последните, спазването му е традиционно задължение на определени родове.

 

В нестинарската обредност няма полово разделение, но изглежда, че жените са били повече. От най-ранните сведения е ясно,че нестинарите имат много проста йерархична структура. Начело е главната нестинарка/нестинар, полът няма значение, изборът е според качествата й/му да пророкува най-добре и най-точно и да играе най-дълго в жаравата. Тази обредна фигура е избирана от нестинарите от няколко близки села. С постепенното отмиране на обреда на преден план излиза епитропът/викилинът/телетархът, който може и да не играе в огъня, но трябва да има роднинска връзка с нестинарски род. Той окончателно иззема функциите на главната нестинарка в с. Българи, след като там не остава никой, който да танцува в жаравата, но обредността продължава да се извършва. В Северна Гърция, където обстановката е различна от Странджа, фигурата на телетарха също става първостепенна. Такива са засега промените в традиционната йерархично структура на нестинарските организации.

 

Нестинарската обредност, извършвана по традиционния за общността обреден календар, е с космически характер – правилното й изпълнение е начин да се подпомогнат космическите сили, олицетворени от Великата богиня-майка, равнозначна на Земята и нейния Син-Слънце/огън, в осъществяването на дневния и на годишния природен цикъл. Древната представа, че светът е създаден от четири стихии.

 

Въздух, Земя, Огън и Вода – е кодирана в обредността на открито, шествията със свещените предмети, почитта към свещените извори, даващи здраве и живот, нестинарския жив огън и земята, която попива кръвта на бика, за да бъде оплодена. По този начин нестинарската общност е осигурявала съпричастността на хората към природния ритъм, а това им е гарантирало плодородие, здраве и мир.Човекът и природата са били едно цяло. Знанието за сътворението на Космоса и за неговия ритъм е имало магическа сила, която е пазена в мълчание и чрез обреди. Силата на тази вяра се вижда дори от факта, че въпреки половинвековното невлизане в огъня на родовита нестинарка или нестинар в селата в Странджа, обредът е жив,защото за културната памет е ясно,че играта в жаравата е важен, но не най-съществен елемент на нестинарството. Явно Светокът, както наричат Св. Константин, “не отваря пътя” никому.

 

Днес в огнения кръг се играе в деня на Светите равноапостоли Константин и Елена, а в миналото по своеобразен нестинарски календар – в дните на светци, които са наследили тракийски божества и обредност, свързани със слънчевия календар – зимния Св. Атанас, Св. Св. Константин и Елена, Еньовден, Св. Марина, Св. Илия. Пламтящите въглени, в които танцуват нестинарите, са земната проекция на бога Слънце.

 

 

Едно от вашите изследвания е върху Света Марина. За разлика от други български райони Св. Марина се чества в Югоизточна България с нестинарски танц в огъня. Не случайно я наричате “огнената светица”. В тези райони на нейния празник се забелязва и определена оргиастика. Каква е връзката с траките?

 

Света Марина е изключителен образ в българската народна вяра, особено в Странджа и в района на югозападното българско етническо землище. Християнската светица, която също е фолклорен образ, а не реално живяло момиче, много повърхностно е покрила едно от тачените проявления на Великата богиня-майка – на богинята вергина, която покровителства момичетата в навечерието на задомяването им, т.е. преди брака, на бременните и малките деца. Не случайно е избран и денят – третият от Горещниците. Знаем, че по това време в древността е почитана Артемида и е наказан Актеон, който дръзнал да се любува на богинята-вергина докато се къпе в реката. Света Маринка, както галено я наричат във фолклорните разкази, е светица, която е изключително благосклонна към почитащите я, лечителка, повелителка на змиите, сестра на Свети Илия. На нейния ден се пали жив огън, от който се пренася във всеки дом. Съхранените сведения за оргиастична обредност в пещерите, в които според народната вяра е живяла светицата, са отглас от инициационна обредност, която извършвали момичетата и момчетата, достигнали възраст за женене. В Странджа планина Св. Марина е включена в нестинарския обреден календар. В близкото минало на деня й нестинарите са играели в огъня.

 

 

Разкажете за кукерските обичаи като реликт от тракийската култура. Каква е разликата с другите народи? Например при унгарците са много разпространени маските на птици. В българската традиция това като че ли липсва или е разпространено много спорадично. Как свързвате кукерските обичаи с тракийската култура?

 

Маскарадната обредност е присъща на много народи и обикновено е свързана със слънчевия календар, бележи края на старата и началото на новата година. По българските земи, особено в Странджа, е запазен най-архаичният вариант на обредно представление с космогоничен характер, в който социумът мимически разиграва смъртта и новото раждане на бога Дионис-Загрей. Затова и в този вариант кукерът е един. Той не носи маска, лицето му е намазано с пепел от слама, примесена с олио. Облечен е със седем кожи, които след обреда се разхвърлят из цялото землище “за да има плодородие”. В Странджа планина кукерският обред е част от нестинарския обреден календар. В Югозападна България се срещат маски с птици, особено в Брезнишко. Но тези маскирани не разиграват мита, за който говоря. Те играят най-често на Васильовден (1 януари), докато обредното представление на монокукера и свитата му в Странджа са на Сирни Заговезни – седем седмици преди Великден.

 

Православното християнство е проявило забележителна толерантност към старите вярвания. Тъй като църквата не е можела да изкорени старите обреди, а и не е искала да пристъпи към гонения, тя е взела по-мъдрото решение – да адаптира свещените места, обредите и вярванията на хората, които са установени от хилядолетия към християнството и да потърси подходящо тълкуване за тях. С кукерската обредност църквата не се е примирила, с нестинарството – също, но не е предприела преследвания. В българската народна култура са съхранени изключително много тракийски реликтови обреди и вярвания, много от свещените места също продължават да се почитат. Вяра, формирана и следвана хилядолетия наред, органически свързана с природните, географските и климатичните условия, с произтичащите от тях бит и икономика, не може да изчезне в небитието. Тя е приспособена, адаптирана, като с прозрачен воал покрита от новата религия. Благодарение на тази консервативност в европейската съкровищница са запазени живи въгленчета от “най-многобройния народ след индийския”, както пише Херодот за траките.

 

HUBG