Александър Батенберг и Руско-турската Освободителна война

Райна Симеонова Харгитаи
Александър Батенберг и Руско-турската Освободителна война
По повод 130 г. от Освобождението на България
 
 
В историята на всеки народ има събития, които коренно променят по нататъшната му съдба. Руско-турската война от 1877-78 г. е за българите историческо събитие именно от такава величина. Близо петстотин години българския народ е бил лишен от политически и верски права, без право на глас или вмешателство в управленческата власт. Непрестанната борба на българите за права и свобода не водят до желаните резултати. Последното, потушено с нечувани жестокости Априлско въстание (1876), ускорява обявяването на Руско-турската война през 1877 г.
 
Истинските цели и мотиви за обявяването на войната обаче са много по сложни и са повлияни както от създалата се политическа криза в ригиона, така и от нескритите амбиции на Австро-Унгария и Русия за влияние на Балканите.
 
Австро-Унгария, в лицето на външния си министър граф Гюла Андраши, води усилена дипломатическа дейност, в резултат на което на 8 юли 1876 г. се стига до Райхщадското споразумение между Русия и Австро-Унгария за разделяне сферите на влияние на Балканите. В навечерието на обявяването на руско-турската война, на 15 януари 1877 г. се подписва на т. н. „Тайна конвенция” в Будапеща, която доразвива основните положения на Райхщадското споразумение и фиксира ангажиментите на всяка една от държавите. „Тайната конвенция” съдържа клауза, според която не бива да се допусне на Балканите да се създаде голяма славянска държава, Австро-Унгария осигурява за себе си Босна и Херцеговина, а Русия – Бесарабия. Според историците тази клауза вреди по късно на България и постигането на нейното етническо обединение по време на Берлинския конгрес, проведен след войната.
 
На 24 април ( 12 април стар стил) 1877 г. Русия обявява война на Османската империя. Това е десетата война в поредицата от руско-турски войни. Унгарският печат, който отразява подробно Априлското въстание от 1876 г. и проявява съчуствие заради жестокото му потушаване, когато Русия официално обявява войната, открито застава на позициите на османската империя.
 
Унгарският водещ печатен орган „Неделен вестник” представя войната главно в илюстрации, под заглавие „Картини от войната”, а тонът на написаните коментарии са изпълнени с непрязън към Русия и нейните политически амбиции:
 
„...новината за обявяването на войната предизвика вълна от доброволци в азиатската турска армия и вероятно, даже със сигурност, с тяхна помощ паша Муктар ще пожъне победа над оптимистично настроената руска войска...” (Неделен вестник, 1877 юли)
 
„...По време на войната на Изток ще се занимаваме повече с Турция, с нейната земя, с нейния народ и армия, отколкото с нейните нападатели, с руснаците. За това имаме две причини: едната е симпатията която изпитваме към турците, а другата е, че войната протича в Европейската турска империя и в Мала-Азия на турска земя и вниманието ще ни бъде насочено към тях и не към несправедливо атакуващия е враг...” (Неделен вестник, 1877)
 
Победите на руските войски още повече разгорещяват и озлобяват унгарските коментатори на събитията:
 
В статията под заглавие „Розовите градини на Балкана” четем следния лиричен коментар на военните събития:
 
„Копитата на конете на казаците изпотъпкаха вълшебните розови градини. Повехна балканската роза...” (Неделен вестник, 1877)
 
А ето и официалното становище на дуалистичната монархия, публикувано в печата и произнесено от външния министър граф Гюла Андраши: ”... войната на Балканите в известна степен ни засяга, но в никакъв случай няма да разрешим Турция да изчезне от картата на Европа” ( Пещи хирлап, 1878)
 
 
Руско-турската война, както всички войни, е опустошителна война, предизвикала много жертви, както военни, така и цивилни. За това свидетелства дневника на бъдещия първи княз на България – Александър Батенберг, който е изпратен на фронта, като офицер в руската армия.
 
За участието си в руско-турската война той получава разрешение, както от германския император, така и от руския владетел Александър II.
 
Дневникът на Александър Батенберг е дневник на 20 годишен младеж, аристократ, който не случайно се появява в първитие редици на бойните действия. С обявяването на войната неговата съдба е предопределена... За руската дипломация Александър Йозеф фон Батенберг е най-подходящата политическа кандидатура за престола на освободената българска държава.
 
 
Изборът му не е случаен, като вземем предвид произходат и родствените му връзки (племеник на руската императрица и в тесни роднински връзки с английската кралица).
 
Произходът му е смесен, но фамилиите са благороднически и от двете страни: баща му е от известна немска княжеска фамилия от Хесен-Дармщад, а майка му е полякинята, Юлия фон Хауке, графиня Фон Батенберг, руска придворна дама.
 
Дневникът на младия офицер-аристократ, воден под канона на войната е хроника на ежедневни събития. Тежките боеве и военни операции принуждават автора на дневнка да отбележи накратко най-важното от деня.
 
Затова не намираме задълбочен анализ на събитията, а само кратко документиране на преживяното и видяното през деня. Навярно много по подробни, искрени и вълнуващи са писмата, които той пише на своите близки от фронта.
 
Александър Батенберг преминава Дунава на понтон с 13 пехотен батальон, а след това преминава Стара планина с 9 конен полк на генерал Гурко. Участва в сраженията край Свищов, Шумен, Плевен, Казанлък и Стара Загора.
 
Ето как започва войната за младия воин-доброволец:
 
„26 юни 1877 г. В 6 часа се придвижихме до брега на Дунава и присъствахме на обстрела на Никополис. Дунав се разстилаше великолепно пред нас и наблюдавахме как се разрушават къщите... Когато стигнах брега ... наредих веднага да ме прехвърлят в източната част на града... Тук гледката беше доста тъжна, навсякъде убити и ранени. Понеже нямаше коне трябваше да вървя пеш. Присъединих се към една рота и така участвах в превземането на Систова (Свищов)...”
 
5 юли. В 9 часа се представих на моя нов дивизионен командир Гурко.
 
Генералът не искаше да се бави и не взе нито ескорт, нито водач. Яздихме до 12 часа вечерта...
 
Събота 7 юли . На сутринта тръгнахме на кон към Тирнова... Турците се бяха окопали непосредствено пред града и имаха 5 батальона египтяни и 1 планинска батарея... скоро турците започнаха отстъпление, което беше знак за всеобща атака...
 
Влизането ни в завладения град беще великолепно...хиляди хора ликуваха от радост като ни видяха, камбаните биеха, поповете вървяха отпред със светите инсигнии, покриха ни с цветя, жени, мъже, деца се хвърляха към нас, за да ни целуват ръцете и краката. Влязохме в църквата и благодарихме на Господа за победата...”
 
 
„Понеделник, 16 юли. В 3 часа потеглихме към Мъглиш... започна сериозно сражение, в което турците се биха много добре...Най-после врагът бе отблъснат, той остави след себе си много убити и ранени. Вечерта Мъглиш бе завладян и там се установихме на лагер. През целия ден не ни дадоха храна, спах в едно тютюнево поле...”
 
 
А ето и последиците от битката до Габрово по спомените на младия Батенберг:
 
„... пристигнахме на хълма, разгледахме силно укрепената позиция и открихме, че турците са изклали по отвратителен начин нашите пленници, ранените, мъртвите, носачите от лазарета с червения кръст...На едно място открихме 18 отрязани глави... на друго място 30-40 нещастни руснаци, на които първо са изкълчени крайниците, после са отсечени краката, ръцете, китките, отрязани ушите, разпорени са носовете и гърдите, половите органи са напълно отрязани и пъхнати в устата, обезглавени и пр...!!! Отвратителна гледка!”
 
 
Потресяващи са и впечетленията му от битката при Плевен. Обсадата на Плевен трае почти пет месеца, затова се счита за най-тежката и продължителна битка по време на Руско-турската война.
 
 
„Вторник 11 декември (1877) В 10 часа сутринта пристигнахме с колите до самата Плевна, където ни очакваха конете... бойното поле изглеждаше ужасно; всички ранени и убити продължаваха да лежат там; 100 -тици мъртви и полумъртви коне, волове и биволи, 1000-яди пушки, сандъци с муниции и пр., и пр. покриваха полесражението; в дупки, окопи и срутени землянки лежаха един през друг коне, хора, мъртви и живи. Точно зад моста стояха пленените армии, а до тях в безкрайна линия 7 дивизии, строени за парад....”
 
 
Александър Батенберг е награждаван няколкократно от руския император за участието си в Руско-турската война. Високо признание след края на войната, младият офицер получава и от Германия.
Това е последното събитие, отбелязано в дневника му:
 
«Сряда, 17 април (1878 г.). В 11 часа при великия херцог (Лудвиг IV. – бел. авт.), който ме награди със своя кръст за военни заслуги, посрещнат съм от целия свят с отворени обятия и с голяма радост!”
 
 
Войната е наречена от българския народ Освободителна, тъй като довежда до освобождението от османското иго и до създаването на Третата българска държава.
 
 
Cлед края на Руско-турската война опиянения от свободата си и от подписания Санстефански мирен договор български народ много скоро става жертва на политиката на великите сили. Разпокъсана от Берлинския договор, младата държава е лишена от самостоятелна външна политика. За княз на княжество България е избран одобрения преди всичко от Русия и Австро-Унгария кандидат, участникът в Руско-турската война – <place><sn>Александър</sn> <sn>I.</sn></place> Батенберг. (17 април 1879 г.) Батенберг поема управлението на княжеска България, когато е едва на 22 години. Навярно младежкият му оптимизъм и смелост, които проявява като участник в бойните сражения, са били гаранция, че ще се справи с огромните административни и политически задачи, пред които е изправен. Но липсата на знания по българския език и българския обществен живот, младежката му доверчивост и сложната политическа ситуация, която се създава след убийството на руския цар Алексадър II, за българите Освободител, са причината не винаги да взема правилни и полезни решения, което води до неговотоа детрониране. Въпреки това името на княз Батенберг е свързано завинаги със Съединението на България (1885), с победата на българите в Сръбско-българската война (1885/86) и с факта, че той е първият коронован владетел на княжеска България след Освобождението.
Княз Батенберг запазва своите добри чуства към България и след абдикацията си. Интересът му към съдбата на България не стихва до кончината му. По негово желание той е погребан на българска земя, която навярно е считал за родна.
По време на своето седемгодишно управление, въпреки допуснатите вътрешно-политически грешки, Александър Батенберг полага усилия както за икономическото, така и за културното и духовно израстване на България. Обичта и вниманието му към българския народ виждаме и в решението му да покани унгарския художник – Карол Пап Сатмари – придворен художник и фотограф от Букурещ, да рисува природните красоти на току що освободилата се България и нейния народ. Това научаваме от едно съобщение, поместено в унгарския вестник Елензейк (Опозиция) от 29 август 1881 г. Съобщението носи следното заглавие: Един унгарски художник в България. От това, за съжаление, твърде кратко съобщение, научаваме, че българският владетел е поръчал изработването на 42 броя акварели за България и българските носии от художника Карол Пап Сатмари. В спомените си Сатмари отбелязва, че изработва акварелите, които са му заплатени на стойност 16 хиляди франка.
Изборът на художника Карол (Карой) Сатмари от страна на Александър Батнберг не е случаен. Художникът Сатмари взема участие в Кримската война като първи военен кореспондент и я документира с една по онова време все още непозната техника – фотографията. Сатмари е на 60 години, когато взема участие и в руско-турската война от 1877-78 г. и рисува непосредствено от фронта военните събития. Той изпраща рисунките с подходящ коментар на немския вестник „Илюстрирте Цайтунг” и по този начин прави нагледен за читателската публика хода на войната.
 
Тези два документа - дневникът на Ал. Батенберг и илюстрациите на Сатмари – ни дават възможност да добием и образна представа за голямото историческо събитие, довело до Освобожднението на България.
 
 
HUBG