НАЕМУС 2010/2

Initiates file downloadpdf



Съдържание

СТРАНИЦИ:
Захари Карабашлиев. 18% сиво (Откъс от роман)
Да копаеш кладенец. Разговор с писателя Захари Карабашлиев
Светла Кьосева. Дебют в Будапеща
Йордан Атанасов. Думи за врабец

СЦЕНА
Акош Немет. Защо не обичаме българска драма?
Театърът е красота. Разговор с Габриела Хаджикостова

МОЗАЙКА
Румен Стоянов. Унгарски думи в говора на село Драганово
Йожеф Войцек. За чевските българи
Ася Събева –Юричкай. Народни хигиенни и козметични практики на българската жена в миналото

ЗА ДЕЦАТА
Валери Петров. Бяла приказка
Светлана Стойчева. Петте приказки на Валери Петров (приказки за деца и „безнадеждно и ужасно” пораснали деца)

СТРАНИЦИ


Захари Карабашлиев    
18% сиво

Откъс от романа
                                          
          San Diego, California, сега

Няма я от девет сутрини.
 Щорите в спалнята са плътно спуснати, но денят все пак намира начин да влезе и то с рев - камионът за боклук. Значи е сряда. Значи е осем и петнайсет. Има ли по-шумен шум от шума на камион за боклук в осем и петнайсет?
 Измъквам се от леглото, премествам се в дневната и се тръшвам на дивана. Хладната кожена тапицерия не помага да се унеса отново, а и камионът е все по-близо. Изправям се, поотмествам една от щорите и ярък слънчев лъч парва лицето ми. Събирам енергия и опитвам да повредя зеленото, ревящо чудовище с поглед. От усилията обаче успявам само да се разсъня съвсем.
 Гледам фрезиите във вазата на стъклената масичка. Мъртви фрезии в мътна вода, останали след нея. Отварям най-дясното кухненско шкафче и от купа шоколади издърпвам един „Тоблерон”. Вдигам от пода захвърлената вчера риза, включвам ютия,  гладя с една ръка, с другата чупя и лапам триъгълници, обличам я, слагам вратовръзка, правя нес кафе, окапвам ръкава си, докато ровя за ключове, навличам сиво сако и тръшвам вратата след себе си.
 Навън лъщи поредният горещ ден в Южна Калифорния. Завъртам стартера на „Тойотата”. Завивам по „Джеферсън” и излизам на магистралата. Пет колони автомобили в едната посока, пет колони в срещуположната. Задръстване. Ръмжат ауспуси, потрепват двигатели, брони пробляскват - като преди сражение.
На работа мисля за нея, не мога да спра да говоря наум с нея - това няма как да спре само защото единият от двама ни просто го няма. Мога ли да спра?
Опитвам.
Ето - от този момент нататък няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма. Ще правя йога, ще си отворя чакрите, ще повтарям ОМ, докато изчистя мозъка си, ще ям ориз с ръце, ще пусна брада, ще стоя на главата си. ОМ-м-м-м.
 ОМ-м-м-мръзна ми да мисля за нея.
 ОМ-м-м-м-м-мръзна ми да мисля за нея.
 ОМ-м-м-м-м-м-м-м-м-мръзна ми да мисля за нея.
На сутрешното събрание началникът Скот обявява поредните структурни промени в отдела, на масата са отворени кутии с понички, има портокалов сок, дими кафе...  Клиничното изследване...- Защо климатика е толкова силен тук? - ... в своя последен стадий... Ом-м-м-м-м... след като бъдат уточнени някои...- Защо кафето е слабо и кисело? -... всеки да обърне внимание на протокола... Ом-м-м-м... Формуляр 1574... в болничните центрове... Ом-м-м-м... искам всеки да прегледа още веднъж IRB-документацията, преди да приключи - Какво търся аз тук?- ... за стриктното спазване на процедурите от лекуващия пресонал... Какви са тези хора? - Началникът Скот раздава на всеки личните планове за следващото тримесечие, в очите му - тази живост, тази живост, стиска енергично ръцете ни, както умеят да го правят само ниските на ръст хора, моята задържа по-дълго. Къде съм?
После всеки се запътва към своя светлосив кюбикъл, а Скот прави жест да го последвам в тъмносивия му кабинет. Офисен минимализъм - бюро, монитор, лична малка кафе-машина и контейнер с офисна вода, над който има плакат на дълга лодка (кану? каяк?), задвижвана от гребци. Под снимката пише „Teamwork".
Скот говори нещо със загрижен глас. Гледа ме с онзи поглед. Не чувам какво ми говори, само кимам и ми се повръща. Онзи поглед. Не помня как минава останалата част на деня. Отвратително, предполагам.

На връщане от работа, в най-пиковия час, на светофара на „11-то авеню” и  „Бродуей”, потокът от автомобили забавя и спира. Някъде напред полицаи пренасочват движението, виждам оранжевите жилетки, знаци “Stop” в ръцете им, жестовете. Забелязвам бялото туловище на падналия възнак по средата на пътя камион. Горещо е. Опитвам да сменя лентата в последния момент и хитро да изляза по „Сидър стрийт” нагоре, обаче не успявам - изродът отдясно не ме пуска. Ще  трябва да стоя в трафика като всички останали тогава. Поглеждам наляво: мъж на петдесет и няколко, сива коса, сух калифорнийски тен и бръчки, бърка си в носа и опитва да проследи горе в небето един самолет с развят червен флаг с надпис. И аз опитвам да видя какво пише в небето зад самолета и се хващам, че и аз бъркам в носа си. Гледам самолета в небето, гледам мъжа отляво. Левият лакет - на спуснатия прозорец, десният показалец - в носа, косата - сива. Така ще изглеждам и аз след двайсетина години. Сепва ме леко бибитване отзад и ядосано настъпвам  съединителя, за да включа на първа. Педалът изведнъж хлътва. Натискам по-здраво, дърпам и бутам скоростния лост, но той не помръдва.  Виждам как мъжът със сивата коса и пръст в носа се отдалечава. Все още свети зелено, но знам, че няма да е вечно. Заръчквам лоста по-яко (хоп - жълто), чувам все по-нетърпеливи клаксони зад мен. Непоносимо горещ ден (стана червено) и много по-дълъг от останалите (ярко червено). Усещам как целият гняв на работилите от седем сутринта ¬¬¬¬¬¬¬¬ 
счетоводители, адвокати, градски съветници, секретарки, банкови чиновници, хотелиери, софтуер-специалисти, сервитьори, инженери, агенти
на недвижима собственост, цялата трудова сила на тази улица се фокусира върху моята малка кола. Ако има кой да координира мислите им, с един задружен поглед ще ме изхвърлят долу край пристанището - при бездомници и наркомани.
Започвам да търся аварийните светлини, не ги  знам къде се намират. Отзад, анонимни в личните си превозни средства, все повече гнусари започват да свирят. Виждам в огледалото безизразните им уж лица, но знам, че отдолу натискат клаксони. Потя се. Не виждат ли, че съм закъсал, не разбират ли, че ми е гадно? По-интелигентните от тях дават ляв мигач и изпреварват неподвижния ми автомобил. Останалите обаче не искат да приемат, че ме е сполетяло нещастие. Негативизмът на хората винаги ме удря в най-слабото място. То се намира под мишниците ми. При силен стрес и в задушни дни като този, оттам започва да се излива пот с мириса на лучена яхния. Ако ме ядосат само още малко, ще изляза от колата, ще разперя ръце като статуята над Рио и ще ги помета с миризма. Ще ги помета! Ще изхвръкват от колите си в паника и, със запушени носове, ще бягат, накъдето им видят очите - като във филм с Годзила. Накрая на „11-та” и „Бродуей” ще остана само аз с разперени ръце и техните изоставени автомобили с отворени пиукащи врати. Ще пиукат - пиу-пиу-пиу-пиу като пилци - пиу-пиу-пиу-пиу, аз ще крача като победител и ще се смея със зловещ, силен смях. Намирам внезапно бутона за аварийните, натискам го с последни усилия и изскачам, полузадушен от собствената си миризма. Навън въздухът е горещ и сух. Правя извинителни жестове към тези зад мен, ризата ми е мокра от пот, разхлабвам си вратовръзката, усмихвам се полувиновно, вдигам рамене (на всеки може да се случи), докато наум изнасилвам до смърт всеки скъп човек на тези мазняри, които сега избягват погледа ми, мамка им.
От уличен телефон звъня на някаква фирма да дойде и да вдигне закъсалата ми кола…

+
...1988, Варна, България

Стела…
За пръв път я видях малко преди да се уволня от казармата. Бяха ме пуснали в отпуск и  цял ден се мотах с онзи изгладнял войнишки поглед, който караше момичетата да преминават на отсрещния тротоар. Бях и остриган след някаква поредна издънка. Беше топъл следобед в края на май и миришеше на липи, а центъра на града беше бъркотия. Докато полагали основите за строежа на огромен търговски център, багерите задълбали някакви древни руини. Последвали разкопки, разкрили остатъци от римска арена и сега половината от градската централна част бе превърната в археологически участък. Реших, че си заслужаваше да мина оттам и видя дали има нещо интересно.
 Нищо интересно нямаше– просто голяма дупка в града, пълна с отегчени ученици, които с четчици почистваха стари камъни.
Бях изскитал центъра надлъж и нашир, исках да хапна нещо. Влязох в една сладкарница и я видях. Устните й първо? Не - първо очите, после устните. После гърдите - облите й гърди, издули униформената престилка. После къдрицата светлокестенява коса, спускаща се до трапчинката на бузата. Усещането за съдбовност.
И дойде страхът, че каквото й да предприема в този момент, ще е безполезно. Тя бе най-красивото момиче в този град - нямаше как да не е нечие. Нямаше как някой щастливец да не брои минутите до края на работното й време. Чудеса не се случват - реших и излязох.

+

- а сега погледни към мен
- жадна съм
- погледни в обектива
- студено ми е 
- моля те
- пие ми се кафе
- свършваме
- винаги ли ще ме снимаш?
- винаги
- а ако стана една дебеланка?
- пак
- с огромно дупе?
- ще има повече за снимане
- наистина?
- наистина
- спокойно, няма да стана дебеланка
- ще видим
- няма да стана дебеланка
-  искам да се обличам вече
- добре, последна лента и те оставям
-  последна?
                       - последна
Да копаеш кладенец
Разговор с писателя Захари Карабашлиев

Навлизането ви в литературата (гледано отвън) изглежда светкавично – само за година две книги, престижни награди. Какво стои зад този бърз успех?
Зад този “бърз успех” са години “бавно” писане и търсене на път към самия себе си.
Трудно ли е да се пише българска литература „зад граница”? (Какви са плюсовете и минусите?)
Сериозна литература се пише навсякъде еднакво трудно. Към обичайните трудности на перото, обаче, българската, както и литературите на всички “малки” езици е обречена да е вечно губещо от финансова гледна точка занимание. Тиражите, колкото и големи да са те за България, са недостатъчни, за да осигурят необходимата материална независимост на един писател. Това обаче, за мен е голямото предизвикателство – да копаеш кладенец с абсолютното съзнание, че водата там ще е малко.
Съществува ли противоречие между популярност и „висока” литература?
Винаги е съществувало, но важните за мен книги винаги са го преодолявали. А и категориите се менят с поколенията. Понякога “високата” литература се появява дегизирана като популярна – “Лолита” например. А понякога една скучна проза се саморекламира като “висока” литература, което е адски отблъскващо. Времето обаче отсява нещата и стойностните книги остават.
Как пишете? (тук искам малко да надникнем в творческата лаборатория – имате предвалителен план за целия роман? Самият развой на събитието ви води? Пишете на компютър или на ръка най-напред? Освен собствения ви житейски опит, какво друго играе важна роля при създаването на текста? И т.н.)
Предварителен план нямам. Започвам от импулс, от случка, образ или “глас” на разказвача. От този първоначален тласък, в процеса на писане, историята сама започва да търси пътя и формата си. Дали в нея ще има достатъчно материал и живот за роман или за разказ, честно казано, в началото не знам. “18% сиво” тръгна съвсем безформено и без абсолютно никакъв “преварителен план”. Започна с гласа на главния образ, който страда, започна като блуз. Пишех страница след страница, на ръка, в тетрадка, много бързо, наистина като “под диктовка”, без да имам каквато и  да е идея какво ще излезе от това – просто следвах гласа и непредвидимостта на героя си. Едва когато този импулс започна да се самоизчерпва, започнах да пиша историята в компютъра си, вече редактирайки текста. Нямах никакво съмнение, че имам нещо, но какво беше то- не знаех. Стотина страници по-късно, аз изоставих историята и писах две пиеси, писах разкази и т.н... През цялото време обаче, дълбоко в себе си аз живеех с моя герой от “18% сиво”.  Голяма част от “биографията” му е преживяна от мен, разбира се. Ползвам своя опит, за да му дам плът и кръв – това е неизбежно. В книгата, например моя герой намира работа в областта на кличните изследвания. За да съм абсолютно наясно през какво минава той, аз изфабрикувах фиктивно CV, запознах се с ежедневието на тези хора, кандидатсвах за работа, ходих по интервюта, лъготех безсрамно, върших нередни неща, от които не се гордея никак. Аз минах в действителност това, което описвам в книгата. Въобще ползвам реалните събития като туби с боя, които ползвам в рисуването си.
И така, две години минаха, след първите сто страници, но когато се върнах отново към тях, вече знаех накъде се е запътил героя ми. Не знаех подробности как ще стигне дотам, но това бе и възбуждащо- да продължа да се движа с него и просто да описвам какво се случва. Много напред в процеса, аз все още не бях съвсем наясно дали тази история ще е роман, повест или просто най-дългия разказ в българската литература.
В един по-късен момент дойде и работата ми върху текста с редактор – моят добър приятел, Пепа Георгиева. Нейната роля в тази книга е неоценима.
Какво правите, когато не пишете?
Чета 
Светла Кьосева
Дебют в Будапеща

Един роден в Ангола португалец, който живее в Амстердам, словенка от малко селце в Алпите, учила в Любляна и Утрехт, която живее в Берлин, словачка, която след следване в Бърно се установява в Бристол, австрийка, обиколила немскоезичния свят, се установява в Берлин – все участници в десетата европейска среща на дебютните романисти, която е едно от централните събития по време на Международния панаир на книгата в Будапеща, тази година от 22 до 25 април. Сред тях добре се вписва и българинът Захари Карабашлиев, направил своя преход в пространството от Варна до Калифорния. (За съжаление, „протуберансите” на исландския вулкан прекъснаха неговия полет към Европа и той не можа лично да присъства на срещата. Текстовете му обаче бяха публикувани в трите издания на фестивала.)

В книгите на европейските дебютанти – на възраст от 20 до 48 години – думата не е само за движение в пространството: в тях се осъщестяват интересни преходи от език в език, от култура в култура, между минало и настояще. Навярно това наведе и водещата, литературната критичка Анна Гач, на въпроса: какво означава днес понятието национална литература? Унгарският писател Виктор Хорват (автор на романа „Турско огледало”, представящ унгарската история от ХVІ век по един нехарактерен за унгарската литература начин – през погледа на турски младеж) смята, че ако през ХІХ век най-голямата човешка организация е била държавата, на териториална основа, днес най-големите човешки организации – корпорациите, не са териториални. Факт, който значително изместя и представите за национална литература (очевидно в нея не можем да впишем само авторите живеещи на определена територия. Нито дори само пишещите на един и същ език – защото какво става с тези, които сменят езика? Дали Димитър Динев и Илия Троянов не са и български писатели?)
В същото време в съвременния глобализиран свят, особено в малките европейски държави, истинският успех на една книга се измерва и с международното й признание, с превода й на други езици. Произведения с универсален код намират пътя до читателите в различни страни. За тази универсалност и пресичането на границите много допринася и Интернет. Почти всички от участниците в срещата имат много професионално направени интернет страници, от които човек може да се осведоми (и на английски) за тях и тяхното творчество. Това ги кара рано да осъзнаят, че има неща, които – макар и в домашна среда да звучат престижно – могат да се окажат ирелеватни по отношение на други светове, смята словенката Наташа Кламбергер, изминала пътя от малко словенско селце през следване в Холандия до сегашното си местожителство в Берлин. В същото време не бива да се мисли за някакво откъсване от корените, тъй като темите, които вълнуват авторите са тясно свързани с идентичността, самотата, контактите между хората. Тази връзка с родното намира израз и в ежедневието им. Самата Наташа е инициатор на екологична програма в родното си село, наред с работата си на разследващ журналист в Берлин. Но това важи и за други.

Движението във времето, пространството и езика може да се проследи и в житейската съдба дори на най-младите автори, и в текстовете им. Французинът Бруно Насим Абудрар разказва за любовта на млад арабин и еврейско момиче от Трансилвания. Професионалният му живот е свързан с френското изобразително изкуство от ХVІІ в. Роденият в Луанда (Ангола) Рокардо Адолфо най-напред се установява в Португалия, а след Макао и Лондон днес живее в Амстердам. „Какво се случи с мене, след като умрях” разказва за адаптацията на млад емигрант в новата среда. Интересен е езиковият експеримент на Арно Камениш, Швейцария, който пише своя роман на немски и реторомански. Дори чехът Марек Шинделка, който според биографичните му данни никога не е напускал за по-дълго време страната, пише за екзотична Япония, а холандецът Винсент Оверем в текстовете си се движи във времето между настояще и минало.
Характерна особеност на тези дебюти е, че литературата бързо напуска страниците на книгата и търси реализацията си на филмовия и телевизионен екран, в комикси и Интернет сайтове. Тя е плъзнала с хиляди пипала към своите почитатели, което не намалява шансовете й да се загуби сред информационната джунгла на съвременния свят. Тези, изпитали превратностите на преселението, трудностите на езиковата комуникация, отчуждението на затворения в себе си свят, жаждата да разкъсаш самотата хора – защото те не са само писатели, а хора с разнообразни професии, свързани с определена част от Европа, която наричат свое родно място – убедена съм, се ориентират умело в необозримите пространства на писменото слово. Усилията им да го доведат до своите читатели ме изпълват със симпатия и уважение.

Светла Кьосева

 

Йордан Атанасов
Думи за врабец

Думите – сенки на лист.
Празни, пълни?
Разбира врабеца...

Шосето е смок...
По гърба му – калинки.
И пушек след тях...

Гробището е
дом на кости.
А къде са мечтите ни?

Любовта как върти
светлината?
Черна дупка става ума ти...

Змията излъга Ева,
тя – Адам.
А той – кого?

Събудена муза...
Див мак огрява
нивата на духа.

Към носа ми:
не се вири нагоре!
Там хремата лети!

Стар Фризьор е вятърът:
развява и сресва
младата трева...

Скалпел от думи
убива душата.
И я въздига.

Нощта е охлюв
с рогца в твоите сънища.
Денят – препускащ кон.

В тишината
от нищо се ражда
същността на нещата?

Гали вълната...
Жива, солена и плътна.
Като ханш на жена.

Сърцето се търкаля –
топка за боулинг...
Кеглите сме ние.

Между две стъкла
прах от крила на пеперуди.
Смъртта.

Китка зад ухото виждам
в ранно утро...
До косите й бели...

Скитникът
е осъден от свободата си.
Луд или творец?

Не мога да говоря
в тъмното.
Не виждам думите...

Вълчият поглед
в кроткостта му.
Наднича.

В сухия студ – сухи клончета.
Графики
на сивото платно на небето...

Ще те забравят приятели...
Врагове ще те помнят
до девето коляно! 

Есента е птица
с опърлени крила.
Пера летят към... земята.

Прахът е бяла птица –
отлита над шосето.
Лято и път.

Сърцето е заек:
гонят го кучето Страх
и Времето.

Творчеството на човека
е кражбаа
от боговете.

Опиваме се с вино и със слава,
със завист – на глътки.
И заспиваме...

Априлски снежинки спряха
бивола железен –
влакът.

Вечността привлича,
но отровата в млякото й
никой не вижда...

В преломно време
окото се изостря.
Или изкривява.

Снегът изравнява
следи на коли, хора и птици...
И временното с вечното.

Мухите спят
и сънуват
как отваряш прозореца...

Залязващо слънце,
удължаваш моята сянка...
Скъсяваш живота!

И с тъга една – да се завия,
че е слаб поета срещу бурите.
И клюките.

 

СЦЕНА

Акош Немет
Защо не обичаме българска драма?

Поставям въпроса тази вечер като парафраза на популярната книжна поредица, отговорът е, от една страна, ясен, а от друга – не дотам. Просто не обичаме нещата, които не познаваме. Това непознаване обаче не е взаимно, в България ценят и познават учудващо добре унгарската драматургия, само през последните пет години на сцена или в радиотеатъра са били представени следните унгарски автори: Ищван Ташнади, Золтан Егреши, Жолт Пожгаи, Дьорд Шпиро и самият аз. Настоящето томче, представително за българската драма, бе изпреварено, естествено, от сборник с унгарски автори, излязъл в София, който съдържащ по една пиеса от Хубаи, Гьоргеи, Дюркович, Сакони, Шпиро, Парти Над, Гараци, Пожгаи, Акош Немет, Золтан Егреши и Корнел Хамваи. Личните ми впечатления са, че унгарската театрална литература има сериозен авторитет в България, познават и играят нашите автори, сравнимо е само с присъствието на съвременните немскоезични творци в унгарския театър. Да почувстваш подобно нещо е невероятно, празнично, макар и доста смущаващо преживяване.
Приемът на българската драма в Унгария далеч не е така недвусмислен.
Подозирам, че честта, която ми се падна тази вечер, се дължи до голяма степен и на факта, че познавам лично двама от авторите на сборника, както и мнозина други, които не са включени в него, предполагам, главно поради недостиг на място. Срещнем ли се, те също започват да изреждат с гордост събития, свързани с унгарски автори в България, а аз никога и с нищо не мога да се похваля в отговор. Тъй като унгарски събития, свързани с български автори – няма. Христо Бойчев, който е най-известната на международния пазар фигура, а пиесата „Полковникът-птица” (дала заглавието на сборника) е най-популярното произведение, играно в почти всички страни на Европа, общо в поне четиридесет страни по света, е включвана – казано под сурдинка – в репертоара на един-единствен унгарскоезичен, полуаматьорски театър в Словакия, а на територията на Унгария – никъде. И останалите автори на сборника не могат да се похвалят с нещо повече. Поне досега. Надявам се. Сборникът несъмнено запълва празнота, има с какво да привлече вниманието, например с авторите си – непознати само у нас.
Шейсетгодишният Бойчев например, който по професия е машинен инженер и когато сменя професията си и започва да пише пиеси, вече се е издигнал до длъжността началник цех, което за незапознатите с машинно-инженерната йорархия ще преведа на езика на културната сфера като „директор на театър”. Данните, които четох за него, са направо невероятни: от дебюта му през 1984 г. до смяната на режима през 1989, само в България пиесите му са били поставяни 40 пъти. През 1989 г. е избран в родината си за пръв драматург на годината, след това и още много пъти. Ала в България е най-популярен не с това, а със сатиричните телевизионни коментари, които започват да се излъчват по обществената телевизия в страната, веднага след смяната на режима.
В скоби ще отбележа, че тези данни са твърде симпатични, що се отнася до практиката на българската телевизия – по който и да е унгарски канал, който и да е унгарски драматург може да стигне максимум до прогнозата за времето, ала до своя сатирична поредица – никога.
Връщайки се на Бойчев, през 1996 г. той на шега се кандидатира дори за президент, официалната кандидатура е режисирана като хепънинг, а ролята му се превръща в провокативно шоу и за най-голяма негова изненада му донася 2% от гласовете. Оттогава предимно пише. А пиесите му се играят, както вече казах, с изключение на Унгария, в цяла Европа и извън Европа.
А са ни родствени тези непознати пиеси, познаваме тези съдби и тривиалността им, темите им са съзвучни с наши теми.
Сборникът съдържа произведения на съвременни автори. Някак е прието, че съвременникът е съвременник дотогава, докато все още ходи по тая земя, докато твори нещо или поне би трябвало да твори, даже и нищо да не твори, пак е съвременен, всъщност би могъл да пише , но не го прави. Ако обаче не е сред живите, веднага налице се появяват проблеми. Преминава в сянка, не търси никого по телефона, не подканва, какво става, ще ме издавате ли, няма ли? Прочете ли го въобще? Така че пиара му катастрофално се сгромолясва. И произведенията трябва да стъпят сами на крака. Никак не е лесно.
Такова е положението с Константин Павлов. Оставил е произведенията си, направо ги е зарязал да се справят сами.
Срещнах се с него лично на един германски фестивал, където представяха пиесите и на двама ни, неговата „Персифедрон” – тогава не я видях, представлението съвпадаше с моята пиеса, ала и до днес си спомням личното присъствие на възрастния колега, излъчването му. Не говореше никакъв език, пардон – български, не говореше никакъв небългарски език, а както четох неотдавна – по-късно въобще е спрял да говори, ала дори и чрез преводача някак те заливаше със спокойната си ведрост. Всъщност нямаше нужда от преводач. Пиесата „Персифедрон”, която е алегория за властта, за насилието, намери добър прием у немския зрител, мен обаче ме интересуват реакциите на унгарската публика. Боя се, че у нас няма достатъчно агресия, защото никой не обича властта, и ако е така – а то си е така, публиката няма нищо да разбере. Във всеки случай пудингът се изпробва с ядене, според стара българска поговорка.
Яна Добрева е единствената жена в компанията, и там положението е същото, що се отнася до равноправието на половете в драматургията, явно е мъжка професия, поне ние, мъжете, обичаме да я смятаме за такава, нещо като собствен вилает – сутрин го обхождам мъжествено от коня, оглеждам гордо околността, да, да, това са моите пиеси, ей там, до онзи кол, оттам надясно започват на Янчи Хай, а вляво са на Пети Карпати, те си яздят в тяхна си територия, мълчаливо, махаме си отдалече в мъжествено мълчание, насред голямото писане на драми, никаква жена на кон не се мерджелее в далечината, а жените, които се навъртат край театъра, ако не са актриси, най-обичаме да вместваме в рамките на светата троица: суфльорка-гардеробиерка-машинописка. Та не знам дали Яна Добрева е била някога суфльорка, гардеробиерка или машинописка, факт е, че нейната пиеса ми е любимата в този сборник. Още изходната ситуация е подкупваща: четири жени чакат, явно някакъв мъж, какво друго. Тривиално е това, което казвам, защо пък да е мъж, но така сме свикнали – да разсъждаваме с готови панели, понеже знаем, че жената кара мъжа (мъжа си, любовника си) да я чака или мъжът кара жената (лекарят пациентката си, началникът служителката или връщащият се от работа мъж жена си); историята не познава случаи, в които жената чака жена. Впрочем ситуацията е още по-многопластова, понеже когато една жена чака, тя го прави някак си между другото, и докато прави нещо съвсем друго, все едно какво – шиенето е само симптом, някакво пристрастие, в замяна на това, когато един мъж чака, той го прави с цялото си същество, концентрира се върху изтичането на времето, гледа си часовника час по час, той е самото очакване телом и духом, до последния си нерв, преживява и изстрадва интензивно всеки миг на очакването. Да вземем мъжа, когото жените очакват и който впрочем никога не пристига, изглежда жените (жените на Добрева) са си много добре и така, чакането е някакъв предлог, маска, за да се наприказват, да уредят текущите дела и да продължат живота си, както преди. Да смучат бонбони, например, както четох тези бонбони са нещо като запазена марка на авторката, във всяка от пиесите й ядат бонбони, това ми харесва и съм склонен да открия нещо символично в него, както когато в някоя съвременна немска пиеса главната героиня гълта със сурова откровеност Прозак или Ксанакс, българските дами пък подслаждат живота си с бонбони. Заглавието на пиесата е „Пясъчен пъзел”, хем го разбирам, хем не го разбирам, от пясъка наистина може да се изваят всякакви форми, и пъзел ако щете, но всъщност нищо не може да се създаде, тъй като всеки резултат може да бъде унищожен с едно движение на ръката и после да се напише наново. Пясъчният пъзел не може да се унищожи, защото не съществува.
Що се отнася до пиесата на Боян Папазов „Бая си на бълхите”, много сериозно бих се учудил, ако науча, че авторът не режисира на собствените си пиеси, тъй като текстът му всъщност е поредица от монолози върху баладична основа, свързани с братоубийство, които наред с естествените библейски реминисценции, напомнят и за Келемен Кьомювеш и вграждането на сянката. В тази си форма е колкото проза, толкова и театър, ако авторът я е замислил като пиеса, очевидно „лентата се е въртяла пред очите му”, както се казва, театралната визия е отработена, а изключително силният текст я превръща в театър. Езикът на превода е нарочно изопачен и предоставя само материал за дегустация, тъй като са преведени само два от шестте монолога на сагата, достатъчно, за да се предизвика интересът на читателя, само по себе си и това е театрален жест, и после да се остави незадоволен, във всеки случай с удоволствие бих прочел целия опус, щом стане възможно.
Следващата по ред пиеса е вече споменатата и дала името на сборника драма на Бойчев „Полковникът птица”, емблематична за съвременната българска драматургия, спечелила множество международни награди. Изходната ситуация е позната от много прочути произведения, лудите се държат лудо в един луд свят и от това всичко си идва на мястото и колелото се завърта добре смазано. А именно: болните от лудницата, облечени във военни дрехи (не без значение), плъзват по Балканите, но никой нищо не забелязва, всичко си е съвсем наред с тези военни, същите са, като останалите, и човек сякаш наистина ги е видял вече тези неща, военопрестъпници, които се оправдават с временни или трайни психични отклонения на подсъдимата скамейка, военопрестъпник психиатър, военопрестъпник поет с лавров венец, ако вземем само на последните Балкански войни.
Войниците на Бойчев впрочем не убиват, тъкмо обратното, тяхната мания е поддържането на реда, стават натовски миротворци и се смесват с останалите миротворци от НАТО, не правят нищо друго освен строева подготовка и изпращане на докладни на истински или мними началници, с което също копират професионалните миротворци, човек няма как да не си спомни датските миротворци в Сребреница, които също са си оползотворявали времето със строева подготовка и писане на докладни, докато току пред носа им е зеел адът, оперетните войници на Бойчев са толкова почтени, че дори единствената жена в частта (и това е съвсем компатибилно с НАТО, да има и жена в частта), не е изнасилена, макар че един от членовете на частта, който е от етническо малцинство, демонстрира перманентна потребност, за съжаление Бойчев не е обърнал достатъчно внимание на сцената, малко е деликатна тая работа с етническото малцинство, не знам. Цялата работа приключва с половинчат хепиенд, мелниците на ЕС не мелят, молбата за присъединяване на частта става бедпредметна, както и да е, тя вече е присъединена, след известни бюрократични бъркотии, към ЕС, предполагам, макар и не без предистория, на Балканите не издребняват с нещата до такава степен като нас, унгарци някакви, миниатърната Черна гора например, която не е член на монетарния съюз, нито на ЕС, не се е кандидатирала дори за членство, се присъедини към монетарното единство и раз-два смени валутата си и днес вече плаща с евро, и какво – Черна гора привества Европа. Някак си така се случват нещата, за това става въпрос в пиесата на Бойчев, предполагам. И за доместификацията на лудостта поначало. 
Иван Кулеков е следващият автор в сборника, няма да повярвате, и той води сатирично предаване по българската телевизия и също се е кандидатирал за президентските избори. Само не знам на кои и дали е отнел от гласовете на Бойчев или са сключили пакт. Макар че в това отношение българите изостават, ние унгарските писатели сме давали не само кандидати за президентския пост, както се знае.
Впрочем това не е първото представяне на Кулеков в Унгария, не е дори пръв превод на негова драма. Самостоятелният му сборник „В трето лице” излезе в Будапеща преди две години, в него е включен абсурдът „Немският посланик” с три действащи лица. Кулеков е универсален творец, в споменатия сборник наред с пиесите му са намерили място ескизи с тръпчив хумор, неопределими по жанр миниатюри, придружени от собствените му графики и фотографии. В сборника участва с произведението „Капани за мъртви часовници”, което също е абсурдно. Ала не искам да избързвам с жанровото определение, пиесата не може да бъде напъхана в нито един от известните жанрови калъпи, своенравна е, не се побира в никой от тях. Трудно е да се определи дори екзистенцията на тримата герои: дали са хора? Животни? Преходни същества? Философстват без да се слушат един друг, разговор на глухи, поетични текстове и афоризми, улично мъдруване, малко философия, малко маниерничене, веднъж семейна идилия, друг път семеен скандал, много ще съм любопитен да я видя на сцена. Героите всъщност са модел на атомното семейство, баща, майка, деца и естествено всеки е вторачен в някакъв монитор, компютър, телевизор, не става ясно, едно обаче е ясно, че героите комуникират с този виртуален свят, а не помежду си, често дори не се виждат, макар и да живеят в едно пространство, един до друг. 
Димитър Динев, който живее в Австрия и пише на немски, е представител на по-младото поколение, неговата пиеса „Къщата на съдията” е съвременна интерпретация на мита за минотавъра. Съдията Минос гледа трите си бъбриви дъщери и загадъчния си син, и поръчва на майстор Дедал да построи къща за него. Ако въобще можем да говорим за възпитание, защото пазят момчето привързано за синджир в тъмна стая с маска на лицето. Не се знае защо. Самото момче е чувало, че всеки, когото погледне ослепява или умира от огъня на очите му. Пленничеството му е привидно, сам държи ключовете за веригите и за маската. Дедал строи странното здание, което прилича на лабиринт, заедно със сина си Икар. В историята на Динев те двамата са балканци, а действието се развива в Австрия, в крайна сметка е съвсем естествено къщата на сина на един виенски съдия да бъде построена от балкански гастарбайтери. Двамата живеят в строящата се къща, за да пропият стените й с нощните си сънища. Цялата история е обвита от духа на Ерос, съдията има връзка с красивата възпитателка на дъщерите му, господарката на дома някога е имала връзка с Дедал и навярно неин плод е синът-чудовище, сега връзката се подновява, а двете сестри се задяват с Икар. Читателят дори са запитва дали недъгът на момчето не е породен от балканския произход на баща му. Историята се заплита като нишката на Ариадна. Тезей, любовникът на третата сестра, е най-обикновен крадец, довлечен по тези места от злата съдба. Този съвременен прочит на мита, предполагам, е особено интересен като се има предвид актуалните взаимодействия на Австрия като вечната гранична крепост на Западна Европа с пришълците от Балканите.
Негов съвременник и връстник е Елин Рахнев, който също е известен вън от Унгария, а пиесите му са преведени на двайсет езика. Гледал съм една от тях в театър „Сълза и смях”, извънредно забавната „Запалянковци”, с две роли, в която се разказва за двама футболни фанатици. Рахнев определено познава техния свят, тъй като смята и самия себе си за фанатичен запалянко. Преминал е през цялата голгота: бил е полицейски репортер, основател на културното списание „Витамин Б”, не знам кое от двете е било по-страшно, във всеки случай видимо е отвратен от всичко, загубил е някогашното си настроение, апетитът му е изчезнал, животът му е омръзнал, и с нагласата „всичко ми е все едно, да става каквото ще”, се е втурнал да пише драми. В сборника участва с пиесата „Боб”, също с насърчително малко действащи лица, и навярно не е невъзможно дори унгарските директори на театри, осъществяващи похвални икономии на държавните ресурси, да видят фантазия в нея. Историята е банална, възрастна брачна двойка, която действат единствено на два фронта в навяваща невъзвратимост студена сцена: варят боб и го ядат, имам предвид непрекъснато, и четат Чехов – за това разбираме по думите им. Така че и в тази история нищо не е сигурно, освен смъртта, както се казва на пещенски жаргон, и бобът, добавя Рахнев, смесвайки по този начин възвишеното с миризмата на боб.
Не бива да търсим алегория, в този рационален или поне изглеждащ рационален свят, всяко нещо си има причина, причината да ядат боб е същата, заради която четат Чехов – за да се излекуват от яловост, и оттук нататък вече можем да търсим и алегории, защо точно боб, защо точно Чехов, а не маков сладкиш и Достоевски, да речем. Но както знаем, всеки вярва в това, което иска.

Нищо особено, бихме казали, ала цялата тази история все пак очертава колко сме дребнави, колко е стереотипно мисленето ни, колко е банален животът – животът ни в паница боб.
Най-силно впечатление в сборника ми направи пиесата на Пламен Дойнов „Гласовете на другите”. На хартия е с четири действащи лица, но фактически са две. И тъй като е най-зрялото произведение в сборника, мога да си позволя забележката, че двата мъжки образа са доста безкръвни, всъщност не са доизпипани. Докато двойката майка-дъщеря е направо превъзходна. Пиесата разказва историята на една безработна секретарка, която създава в дома си офис като предприемач по принуда, и тъй като не може да прави нищо друго, освен да вдига телефона, както сама казва, основава фирма за препращане на съобщения, на която може да се поръча предаването по телефона на неприятни известия. Идеята сама по себе си е гениална, подобно нещо може да се роди наистина само в зората на дивия капитализъм: с безпристрастното посредничество на Маргарита началниците гонят своите подчинени, жени любовниците си, всеки може да си поръча в телефонния център всичко, което не смее или се срамува да изрече сам. Нещо като жива гласова поща. Както споменах, предприятието процъфтява, истински ми е любопитно дали Дойнов е патентовал идеята, ако е негова собствена, или я е видял някъде в действие, във всеки случай направо е предприемачески шедьовър, за такъв бизнес и банките биха дали пари, а счетоводителите с възторг биха прелиствали търговските му книги. Няма да разкажа пиесата докрай, прочетете я, само искам да добавя, че от текста личи, че авторът е поет, лиричността се отразява добре на пиесата, не я спъва, не е самоцелна, органично е вплетена. Направо е прекрасна.
Така че не знам защо не обичаме българските драми, най-добре би било, ако следващия път, когато българските ми познати или тукашни събратя попитат, да можем въодушевено да им кажем, че ги познаваме и обичаме, само не бива да объркваме клатенето на главата с кимането, защото тогава тъжно ще си помислят, че не ги обичаме, макар вече да сме ги опознали и обикнали, така че трябва да се внимава, трябва усилие преди да се гмурнем в сборника с драми, за да не стане както с пилота на единствения ми полет до България, който дълго кръжа над софийската мъгла и накрая каза: Драги пътници, няма да направим опит за кацане, София е скрита от мъгла, ще се върнем в Будапеща, на следващия ден обаче капитанът на самолета се вряза в мъглата и кацна в целта, изръкопляскахме му, заслужава си да кацнеш в София, повярвайте ми, заслужава си да се приземиш в непознатото, без страх, с ръкопляскане или не, да потънеш в този том.
Театърът е красота
Разговор с Габриела Хаджикостова

Габи, за тебе попрището на артиста не е чуждо още от малка. Какъв беше все пак личният подтик, който те доведе до театър?
Аз съм израснала в театъра. Закърмена съм с театър. Майка ми е артистка, баща ми беше музикант в Младежкия театър в София и още от съвсем малка ме водеше всяка неделя да гледам детското представление. След това, когато пораснах, гледах представленията за възрастни. Има някои, които съм гледала по 22 пъти. Влюбих се в театъра, в неговата магия. Бях убедена, че ще се занимавам с театър, въпреки че родителите ми правеха всичко възможно да ме отклонят от това изкуство. Спомням си, че вкъщи имахме пиано и когато забелязаха, че проявявам интерес към него, го махнаха. Баща ми държеше да уча много езици. Още от шестгодишна взимах частни уроци по немски и английски – нещо, за което съм му много благодарна. Когато бях на 12-13 години, доведе у дома и учител по японски, защото е език, който осигурява бъдеще и перспектива. За щастие той се оказа много зает човек и с течение на времето ми се размина. Когато станах на 17, заявих, че ще кандидатствам във ВИТИЗ. И сега родителите ми се опитаха всячески да ме разколебаят: много трудна била тази професия, майка ми била попаднала в т.нар. „златен век на българския театър”, период, когато талантливите хора успявали лесно, но сега времената днес са други.
Баща ми искаше много да имам стабилна професия. Мечтаеше да стана архитект или юрист. Но аз казах: или театър, или нищо. Поставиха ми условие: едновременно с ВИТИЗ да кандидатствам и немска филология (тогава завършвах немската гимназия), но аз отказах и баща ми много се разтревожи какво ще правя, ако не ме приемат. Заявих му, че вече съм си намерила работа в един оптичен магазин като касиерка и ще работя, докато не ме приемат. Стигнахме до компромисно решение. Той смяташе, че имам шанс единствено ако завърша в чужбина, и то специалност, която в България е рядкост. Аз имах желание да следвам пътя на майка си, но по друг начин. Оперетата не ме привличаше, струваше ми се лековат, по-развлекателен жанр. Мечтаех за нещо по-сериозно и творчески предизвикателно. Предпочитах мюзикълите като по-модерно изкуство и повече свързано с драматичния театър. През 80-те години в България гостува завършващият актьорски клас на Жужа Шимон от Будапеща, който представи откъси от мюзикъли и това много ни впечатли. Тогава майка ми реши да провери къде и как може да се учи мюзикъл. Оказа се, че възможностите са три. Във Виена имаше клас по мюзикъл, в Москва – музикално-естраден клас, третата възможност беше Театралният институт в Унгария. За Виена в онези времена не можеше и да се мисли (въпреки че знаех немски), понеже беше оттатък желязната завеса. В Москва нямах желание да отида, а и специалността не беше точно „мюзикъл”. Имах една седмица на разположение да реша дали да направим постъпки към унгарския театрален институт, или се отказвам поради езика, който ми звучеше чуждо и страховито, единственият от трите, който не владеех. Няколко дни си поплаках, след това казах: „добре!” Трябваше да проучим дали унгарският институт въобще приема чужденци, тъй като актьорската специалност е свързана с владеене на езика. Знаеше се, че има завършили филмови режисьори и оператори в Унгария, но нямаше – а и след мене не е имало – чужденци, които да следват актьорско майсторство. Преговорите се водеха чрез Външно министерство или чрез Министерството на културата и унгарците казаха, че ще приемат един човек, който обаче трябва да има вече едногодишна театрална подготовка, да е преминал курс по език и да се яви на общо основание на всички приемни изпити, което беше много шокиращо. Въпреки всичко реших да опитам – нали съм си зодия овен. Междувременно родителите ми застанаха изцяло зад мен, създадоха условия и ми помогнаха в подготовката за кандидат-студентските изпити във ВИТИЗ, където ме приеха – актьорско майсторство за куклен театър, специалност, която също много обичах. И до днес ползвам в много от спектаклите си придобитите знания. След като завърших първата година във ВИТИЗ, бяха обявени и изпитите за следване в Унгария. Заради шока от езика нямаше много кандидати. Явихме се само трима души... Аз се оказах най-упоритата...
След това пристигнах в Унгария , учих една година унгарски език, явих се на приемните изпити наравно с унгарците. Със специалното разрешение на ректора представих по-малко материали – монолози, стихотворения и проза. Да науча за 7 месеца от септември до март (когато бяха приемните изпити) езика и да изпипам 10 монолога и 15 стихотворения беше непосилно. Изпитите се провеждаха в три кръга. Всеки път слушах със свито сърце имената на допуснатите до следващия кръг... Приеха ме.
А как успя да научиш унгарски за толкова кратко време?
С много воля и болезнена амбиция. Много трудно беше. Знаех, че моята специалност е свързана с говорене и тъй като нямах още контакти с унгарци и нямаше с кого да говоря, застанала на прозореца на Института за чужди езици, си говорех на глас. Всеки ден каквото съм научила: кола, колата е червена, червената кола върви по булеварда. После обаче разбрах, че ми липсва обратната връзка – говоря си, но не мога да преценя дали говоря правилно. И тогава започнах да се качвам на таксита. Пред института имаше стоянка за таксита, казвах разни посоки наслуки и започвах да говоря с шофьора. Когато ми отговореше, често се случваше да ми каже нещо, което не сме го учили още и задавах въпроси. След известно време шофьорите започнаха да ме питат защо пътувам така безцелно през ден, през два. Аз им обясних, че няма с кого да разговарям, а трябва да много да говоря, защото ще кандидатствам в театралния институт, а времето е много кратко. Тогава те ми предложиха да слизам всеки ден следобед на стоянката, бездруго са там, и да си говорим. След това нещата потръгнаха. Запознах се с директора на тукашната оперета и го помолих да ми препоръча педагог по пеене. Попаднах при една изключителна жена – Виола Такач, майка на големия унгарски цигулар Вилмош Сабади, те ме приеха като член на семейството. Тя не само ми преподаваше пеене, присъствах и на неделните им обеди. С тях вече имах възможност да разговарям и за по-сложни и свързани с изкуството теми.
Когато за пръв път отидох да разгледам театралния институт и да гледам дипломния спектакъл на завършващия преди мен клас (в който беше и Адел Ковач, с нея впоследствие станахме приятелки), ми закапаха сълзите и си казах: „Аз няма да се справя! Как танцуват, как пеят, това им е роден език, какво правя аз тука? Няма да ме приемат. Сбърках, че дойдох. Връщам се.” Цяла нощ плаках. После обаче реших да си дам малка отсрочка. И да се боря.
Успокоение ми беше, че преподавателите ми в България – Боньо Лунгов и Димитър Стоянов, и двамата режисьори, ми бяха обещали, че ако не успея, ще ме вземат обратно в моя клас, като държа само приравнителни изпити за изпуснатата година.
Започнах да се подготвям много упорито за тукашните изпити. Учех и езика с невероятен хъс. На годишния изпит по унгарски в Института за чужди езици комисията се смая от резултата, който бях постигнала, смяташе го за невероятен.
Когато ме приеха, на първия публичен изпит в театралния институт всички таксиджии от стоянката седяха с по една роза на първия ред – като първи мои учители по унгарски...
В самия институт се учи правоговор, техника на говора, упражнявах се с часове в присъствие на преподавател. Напредвах, чистех акцента. Ала като се върнех след лятната ваканция от България – понеже постановката на говорене на двата езика е съвсем различна, –в първите години през септември всичко започваше отначало. Много време ми беше нужно, за да мога да преминавам свободно от единия език на другия. Когато завършвах, след държавния изпит по техника на говора единият преподавател каза: знаеш ли, малко съжалявам, че те научихме да говориш толкова правилно, акцентът ти имаше чар и ще ни липсва....
Мисля, че всичко става с много упорство. Човек не бива да се предава. Когато завършвах, знаех, че през тези години съм успяла да извоювам уважението на състудентите и преподавателите си. В целия театрален институт бях единствената чужденка, онази странна птица, започнала да учи унгарски език от нулата и да завърши актьорска специалност. Уважаваха ме заради упоритостта и трудолюбието.
След завършването на университета с какво продължи?
Прибрах се в България и бях поканена да преподавам мюзикъл в тогавашния ВИТИЗ, сега вече НАТФИЗ. С мене беше и съпругът ми Ищван Наги, поканен да преподава пантомима и импровизационна техника във ВИТИЗ. Той преподаваше комедия дел арте, направи много постановки в България. Успоредно с това се явих на прослушване за световно известния мюзикъл „Клетниците” в България, избраха ме, но скоро се разбра, че постановката няма да се осъществи, тъй като техническите параметри на спектакъла не бяха осигурени и продуцентите не дадоха съгласието си След няколко подобни опита си дадох сметка, че театърът е изкуство, което е свързано с възрастта. Един художник може да рисува до дълбока старост, но по друг начин стои въпросът с пеенето и танца. Докато чакам България да закупи техника за подобен спектакъл, мога да се окажа пред пенсия. Човек трябва да опитва, докато е млад.
След като завърших, ми бяха предложили да остана в Рок театъра в Унгария. Но тогава исках да се върна в Родината. В България обаче се чувствах творчески неудовлетворена и доста сама, защото колегите и цялата ми творческа среда бяха останали в Унгария. Познавах театралите само чрез майка ми, без да съм работила с тях. И двамата с Ищван отчетохме, че всъщност за него би било интересно да остане в България, но за мене – не. И тъй като 1989 г. беше и много тежка и тъжна в България, преценихме, че в Унгария условията за работа и за живот са по-добри, и решихме да се върнем. Мисля, че това е естественият стремеж на хората да избират по-доброто и да се стремят към развитие. Майка ми ме подкрепи, но мисля, че баща ми никога не ми прости избора да живея в Унгария.
Пребиваването ни в България обаче беше от голямо значение в живота и на двама ни. Заразих Ищван с любовта към родината ми, спечелихме много приятели, създадохме много професионални контакти. И досега продължаваме да работим там – тази година и миналата той имаше постановки в Смолян и Стара Загора, имаме доста покани и никога не сме губили връзка с България. Вече се чувствам равностойна на колегите там, защото съм открила себе си, изградила съм се, доказала съм какво мога и какво не мога на сцената и контактите се осъществяват вече на друго ниво. Чувствам се пълноценен творец, а не дъщеря на майка ми. По-рано се смущавах, когато ме представяха като дъщерята на Лиляна Кисьова или ме сравняваха с нея, въпреки че сме много различни и в присъствието си на сцената, и в живота, но сега вече не ме притеснява, напротив. Мисля, че и двете се гордеем една с друга. Това лято тя ми каза шеговито: „Знаеш ли, Габи, ти ме надмина, аз бях народна артистка, а ти стана международна...”
Мисля, че с течение на времето извоювах и признанието на баща си, гордееше се с мен и постиженията ми, но вътре в себе си не можа да ми прости до последно...
Преди да започнеш да се занимаваш с български театър в Унгария, има един много сериозен период от живота ти, свързан с Немския театър. Какво получи от него?
Когато през 1989 година се върнахме в Унгария, беше зима – средата на сезона, когато не можеш да бъдеш назначен в театър. Трябваше за изчакам началото на новия сезон. За мене това беше един много полезен период – чистех стълбища, офиси, продавах кафе в бюфета на Вигсинхаз. Нещо, което те учи да бъдеш земен. От малка обичам да работя. През летните ваканции в Троян още на 6 години продавах вестници например. Братовчедката на майка ми в Троян работеше на будка за вестници и аз – много професионално – цяла година се подготвях: вестникът струваше 1 стотинка, ако ти дадат 2, трябва да имаш да върнеш 1, а не да караш хората да чакат. Цяла година събирах по 1 стотинка, за да имам какво да връщам през ваканцията. Помагах и на леля си, която работеше в тото-пункта – редовно ходех при нея да слагам печати и да късам фишовете, и да си говоря с хората. Тези неща ми доставяха удоволствие. В мене е заложен някакъв работохолизъм, не ме свърта да седя... Години наред съм била екскурзовод в Рилския манастир на немски и унгарски. Всяко нещо правя с амбиция и искам да го направя без грешка. Бях много горда, когато казаха, че офисите, които чистя, никога не са били почиствани така добре. Исках да бъда безупречна във всяко отношение. За мен това е въпрос на чест – човек трябва да може да се справя с всичко и да го върши както трябва. Когато се явих отново на преговори в Рок театъра, ми казаха, че от август месец, когато започва новият сезон, ще бъда назначена, и ми дадоха да пея Козет в „Клетниците”. Беше невероятно преживяване – да пееш в „Клетниците” във Вигсинхаз, театър с над 1000 места, не е какво да е. И е много голяма отговорност.
За мое най-голямо съжаление Рок театърът скоро започна да се разпада. Един мой състудент, Фери Козари, тогава ми каза, че има немски театър и вече ме е предложил на директора, тъй като знае, че говоря перфектно немски. Отидох на разговор и от 1990 г. започнах работа там. Условията бяха много добри, изиграх над 30 главни роли. Прекрасни и много разнообразни, големи роли! Това е един много важен период в живота ми.
Разбира се, в началото никак не ми беше лесно, колкото и да се разкрасяват нещата от разстоянието на годините. Спомням си, че първата година, когато дойдох, често плачех вечер и размишлявах дали съм постъпила правилно, дали ще успея в тази голяма борба. Дали нямаше да е по-добре да остана в България? Имах и моменти на уплаха и разочарование.
В Унгария пристигнах с едно червено и много грозно куфарче, което си пазя и до днес, за да знам откъде съм тръгнала. Наехме квартира, защото настоявах да живеем самостоятелно, без да притесняваме и без да ни притесняват, но тя беше съвършено празна, нямаше дори един стол, седяхме на стъпалата на единствената галерия с матрак , която служеше за легло – това беше цялото обзавеждане. Тогава, седнала на стъпалата, започнах да плета пуловери . Те се продаваха в едни от добрите бутици на Будапеща. Започнах да се занимавам и с дизайн на дрехи и това продължи близо 15 години успоредно с театъра... И до днес срещам по улиците хора облечени в мои модели, даже в България.
Моята теория е, че човек не може да стои със скръстени ръце и да чака, че винаги трябва да има повече опорни точки. Театърът е нестабилна професия – или ще те повикат, или няма да те повикат, или ще получиш роля, или няма да получиш... Винаги съм мислила, че трябва да съм свободна и независима, за да не може никой да разполага с мен, да ме изнудва, да ме притиска до стената и да ме подхвърля, както подхвърлят много хора в тази професия. Ако имаш сигурност зад гърба си, не си принуден да правиш театър заради хляба си, а това дава сила и е голямо преимущество. Аз и до днес правя театър от любов, а не по принуда, защото това не е единствената ми прехрана. Така си осигурявам много голяма свобода и самочувствие. Едно е да правиш нещо от любов, друго е – по задължение. Винаги съм имала възможността да избирам какво да изиграя, тъй като не съм била принудена да приемам всичко, което ми се предлага. Но може би не е било толкова съзнателно – аз по принцип обичам и се захващам с различни работи. Мисля, че човек трябва да съхрани любопитството си към света и да вкуси много неща. Не бива да се вторачва само в едно. Щастлива съм и когато водя групи, и когато превеждам пиеси, и когато асистирам в театъра, и когато играя, и когато пея, и когато чистя сцената. Няма обиден труд, ако работиш с удоволствие и в полза на някого... И се чувстваш свободен и пълноценен...
Тази свобода ли те доведе до идеята за български театър?
През 90-те години почувствахме, че в културната комуникация между България и Унгария е зейнала огромна яма. След промените нямаше нито гостувания на театри, нито на фолклорни състави, направо не можеше да се чуе жива българска реч. Ищван предложи да направим нещо за тукашните българи. Имах пред себе си модела на немския театър, но отначало бях много стъписана: какво можем да направим?
Синът ми беше още много мъничък и един ден, гладейки ританките, слушах една песен на Надка Караджова. Майка ми ми беше подарила една книга – „Упражнения по другост” на Станислав Стратиев, която много ме впечатли. Слушайки песента, в главата ми изплува един от текстовете от книгата и сълзите ми рукнаха. Нещо се отвори в мен. И тогава се роди идеята за един синтетичен спектакъл на основата на българския фолклор и с прозата на Стратиев. Това беше първата премиера на Малко театро. Упражнение по другост. Тогава смятах, че може да е и последна: какво още може да се роди в главата ми? Но се оказа, че колкото повече четеш, гледаш, слушаш, толкова повече и постоянно се изправяш пред различни провокации и винаги се ражда нещо ново. Факт е, че имаме 43 постановки за 14 години и имаме идеи още за 3-4 години напред.
В продължение на 10 години успоредно с Малко театро продължавах да работя и в Немския театър, но с течение на времето творческата атмосфера в него се промени. Не бях съгласна с репертоарната политика на театъра. Започна да ми тежи и пътуването до провинцията и обратно.
И тогава, след 16 години в Сексард, реших да напусна и да остана само с Малко театро. Освен това разбрах, че изпитвам много по-голямо творческо удовлетворение, когато правя нещо свое, от А до Я.
Все повече се говори, че си създала един свой синтетичен театрален език. Как се роди този език? Как се развива?
От дефекта към ефекта. Други български професионални артисти в Унгария няма, а аз в никакъв случай не исках да създавам читалищен театър. Театърът е място, където хората трябва да бъдат възпитавани, да бъдат накарани да си задават въпроси, да мислят, да се учат да възприемат красивото и естетичното, което толкова много липсва в съвременния свят.
Ищван дълги години се занимаваше с движенчески театър, в Унгария този тип театър е доста развит. Познавах много хора от движенческите театри, с които можех да работя. Имахме и професионални музиканти, които свирят българска музика. И накрая бях аз – като водеща словесност. Намеси се и мултимедията като изразно средство, защото това беше един тренд в Европа, човек така или иначе следва своето време. (Сега, след като мултимедията се наложи твърде много в театъра, ние започнахме умишлено да бягаме от нея.) Така се изгради един език на синтетичен театър, в който присъстват много видове изкуства.
Използваш и много български фолклор в представленията си – какво е той за теб?
Българският фолклор е неимоверна сила – стихия и спасение. Истинска магия, която аз оцених и усетих едва в Унгария. Моята баба по майчина линия пееше, тя пееше народни песни любителски, но затова пък непрекъснато. Аз често й пригласях, но никога не съм го мислела сериозно това пеене. Когато човек е на двайсет години, иска да прави нещо модерно, едва с течение на времето се оказва, че има по-древни, по-истински, по-силни и по-свои неща. Защото за нас българският фолклор е онова, което за Америка е джазът. Не е необходимо да копираме и подражаваме. Фолклорът поначало е една непрекъсната импровизация. Зурнаджиите от Пирин например дори не познават тоновата стълбица – чуват една мелодия и започват да я свирят. Няма ноти, няма нищо, импровизират и всеки влага нещо от себе си. Музиката е празник за тях, идва отвътре, от душите им.
Когато усетих магията на българската песен, започнах да събирам песни – да ходя по експедиции, да търся български обичаи и песните, които им принадлежат. Сблъсках се с нещо много интересно. В България са издадени множество сборници, но в едни има само текстовете, а в други – само нотите с два реда от текста. Никъде текстът и нотите не се срещат. Сред многото томове народно творчество е много трудно и да се открият отделните песни. Реших да възстановя обичаите пеперуда и герман, за които малко се знае, Бабинден – интересуваше ме какво се е правело навремето. Търсейки песните за пеперуда, стигнах до Института за фолклор, където ми намериха някои песни, но когато се опитаха да ми ги презапишат, се оказа, че магнетофонните ленти са се слепнали, при просвирването се отделя магнитният слой и всъщност се унищожават. Много съжалих, че навремето, когато през 80-те години в България унгарският мим Миклош Кьольо ни предложи да вземем една камера и да тръгнем по българските села да събираме, аз направо му се изсмях: да не би да мисли, че някой не ги е събрал вече? Оказа се, че някой е събирал, но после не е стопанисвал. Държавата няма пари да дигитализира старите записи и с тях ще се случи нещо ужасно, ще изчезне цяла една съкровищница. Когато тази година почина Стефка Съботинова прочетох едно много тъжно интервю с нея, в което тя споделя, че е поискала от Българското национално радио да й предостави възможност безвъзмездно да изпее песните, които е събрала. (а тя е знаела 6000 български народни песни!!!! ) И не е получила подкрепата на радиото. Смятам това за престъпление. Със Стефка Съботинова умря и част от България. Затова се старая мъничкото, което мога да събера, да го и съхраня. Красивото, типично българското, което свидетелства за вроденото чувство на българина за красота. Събирам автентични ръчно изработени носии, цедилки, престилки, антерии, чорапи , калайдисани тенджери, капаци, тави, тепсии, тигани, паламарки, кобилици, менци, които носят много българска атмосфера и правят много голямо впечатление в спектаклите ни. Същото е и с песните. Фолклорът е най-ярката визитна картичка на България. Песните ни са магия.
Последните години работиш и с млади хора, това какво ти дава?
Малко театро още от самото начало работи с танцов състав „Янтра”, младите танцьори участват в представленията ни. Децата трябва да бъдат заразени с любовта към България чрез българската литература – поднесена им по начин, който да ги заинтересува. Да усетят красотата и силата, магията на думите. Искаме да привлечем повече деца да се интересуват от театър, от изкуство. Да знаят, че има много видове изкуства, да бъдат отворени за това. Защото живеем в едно много бездуховно време... Преди години ми направи много силно впечатление една финландска постановка в Унгария, в която прозвуча изречението, че „ако човек не срещне красивото като естетическа категория, той не знае какво липсва в живота му”. А театърът е красота и любов. МОЗАЙКА

Румен Стоянов
Унгарски думи в говора на село Драганово

 Градинарството в Унгария дължи много на три български селища: Лясковец, Драганово, Поликраище. Два музея (в Будапеща и в Лясковец) засвидетелствуват важността на тая брънка от българо-унгарските вземодавания.
 Драганово е разположено досами десния бряг на Янтра и отстои на четиринадесет километра североизточно от Горна Оряховица, в близост и до Лясковец и Поликраище. Драгановски мъже почнали да градинарстват из чужбина от средата на ХIХ век. Ще рече, тая им дейност има внушителна давност. Броят на драгановчани, работещи в странство, достигнал впечатляващия брой 2000 души, та в селото оставали почти само жени, старци, баби, деца и се налагало да цанят ратаи от другаде, че с полската работа нямало кой да смогне. При това положение всеки драгановчанин имаше роднини зад граница. С близо 7000 жители Драганово е заемало второ място сред българските села, изпреварено само от Кнежа. През 1913 г. драгановските ученици били 1040, а по-късно училищата станали пет: две основни, прогимназия, професионално (послужило за основа на горнооряховския механотехникум) и турско. Понастоящем (през 2008) онова чудно селище в Дунавската хълмиста равнина е с под 3 000 обитатели.
 Първоначално отивали градинари само мъже, сетне почнали да вземат и съпругите си. Пътуването от Драганово до Прага през 1947 г. траело седем денонощия. От странство бахчеваните носели в бащиния край иноземни вещи, навици, вкратце драгановският бит се пропъстрял с другости, включително словесни. През петдесетте години на ХХ век мои съселяни казваха едно-друго на унгарски, чешки, полски, немски, че да си припомнят младините из съответната страна. Макар всички те да бяха с български имена, току някому думаха Янчи, Пища. След градинарство на запад от България, набрали увереност, че ще се оправят и вън от Стария материк, драгановчани са тръгвали още по-далеч. В Куба отидох през 1964 г. и на остров Пинос, в приключенски роман описан от Робърт Луис Стивънсън като Острова на съкровищата, заварих мой земляк. В бразилския град Сантош, най-голямото пристанище на Южна Америка, заведох синовете си Момчил и Преслав на гости у моя съселянка, чийто адрес бе ми пратила моята майка.  
 В продължение на четири десетилетия събирам думи, изрази, поговорки, пословици, гатанки, приказки от моето родно и обично село, залегнали в бъдещата книга „Из говора на село Драганово, Великотърновско”. Тоя неиздаден труд поизтръсках с оглед на унгарското присъствие в него, та изпаднаха почти тридесет думи, които предлагам тук. Ще да са били още повече, но аз това сварих да запиша.    
 1. Астáл. Сергия на пазар, която служи за продажба на зеленчуци. Идва от asztal (звучи остóл), сиреч маса. Любопитно: унгарската дума е от славянски произход, стол, а се връща обозначавайки друг предмет.
 Пет астала зареждахме.
 2. Бáкан. Чепик. Изходната дума е bakancs (произнасяно бóконч), високи войнишки или туристически обуща. И двата пъти унгарският звук „о” е предаден на български с „а”, сиреч моите съселяни са се водили по буквата, не по нейния гласеж. Отпаднал е звукът „ч”.
 Купих боя, намажи си баканите.
 3. Бáчи. Използва се, като равностойност на чичо, след мъжко собствено име най-вече за човек, бил в Унгария, например Илюш бачи ще каже чичо Илия. Съхранен е не само точният  унгарски изговор бачи (bácsi), чичо, но и заднопоставеността спрямо собственото име, към което се отнася.
 4. Бúцикли. Bicikli (бицикли). Велосипед. Драгановският облик съответствува точ в точ на унгарския, сиреч възпроизвежда чуждоземния изговор, включително мястото на ударението.
 Ще ида с бициклито.    
 5. Бóсорка. Boszorkany (босоркань). При отпадане на краесловното „нь” унгарското значение „вещица” в Драганово е станало раздърпана, парцалива жена, клюкарка.
 Майка и дъщеря ходят из селото като някои босорки.
 6. Бýнда. Кожух. Bunda (бундо). Без промяна в изходното значението, което на унгарски е също кожух. На български вместо „о” имаме „а”, по всичко изглежда обяснимо с унгарската буква.  
 Студено е, облечи си бундата.
 7. Гáзда. Газда (водач на градинарска дружина в чужбина). Своето gazda унгарците произнасят гóзда, стопанин.
 Като изкараме сермията, газдата брои на всекиго пая. 
 8. Гýнка. Ватенка. Драгановският облик идва от gunya (гуня). Вмъкнато е „к” и мекото „я” се е втърдило на „а”: ако думата е дошла от маджарски, защото съгласно „Историко-етимологичен речник на унгарския език”, Унгарска академия на науките, 1967, произходът на gunya е славянски, дори е приведено с български букви „гуня”. Не съм в състояние да установя как в моето село е попаднала гунка, дали от Маджарско или не. Спроти „Български етимологичен речник”, БАН, 1971, гуня е дебела горна дреха; гуна – къса женска дреха с лисича кожа; гунче – горна дреха; детска завивка; гунетина – мъжка горна дреха; гунтеш – вид горна дреха; гунища – навои; гунчица, кърпи-гуня – кърпикожух. Не е по силите ми да изкажа що-годе меродавно мнение, съм литератор испанист и португалист. 
 Скъсала ти се е гунката, ще я закърпя.
 9. Гýньо. Колиба, в която градинарите държат сечива и други предмети. От kunyho (куньхоо), което на унгарски означава колиба. „К” минава в „г”, омекотяването изчезва, „х”-то също, двете „о”-та дават едно. Значението остава, налице са единствено фонетични промени. Драгановчани използваха думата не за бита в селото ни, а когато разправяха за градинарството си по Маджарско.
 Взех мотика от гуньото.
 10. Гяр. Фабрика. Унгарският звук „д” е преминал в „г”: gyar (дяр).
 Гяро свири.
 11. Гярек(а), правоговрното ударение пада върху я. Прякор на мъж в Драганово, което обяснява защо бива с или без „а”: обръщайки се към селянина, му викаха, примерно, „Здравей, Гярек”, но – “Видях Гярека”. Прозвището се отнасяше до двамина братя (големия Гярек и малкия Гярек), затуй съществува и негова множествена форма, Гяреци/те: “Здравейте, Гяреци”, но “Питай Гяреците”. И досега (2008) на съпруга или жена от рода викат Гяречка/та, а на децата – Гярече/то, Гяречета/та. Gyerek (дьéрек) е дете. Побългареното слово е подменило „д” с „г” и, нали сме якавци – вместо „е” чуваме „я”.
 12. Дрот. Тел. Драгановският облик се различава спрямо drot (дроот) единствено по опростяването на дългото „о”, значението на думата се запазва и е от женски род.
 Трябва да опънем дротта, че се откачила.     
 13. Кит. Маджун (с който запълват пролуки, пукнатини). От gitt (гит). Този път унгарският звук „г” в драгановския говор е дал „к”.
 Тури безир на кита, че се втвърдил.     
 14. Кúтвам. Маджуносвам (запълвам с дърводелски маджун пролуки, пукнатини, грапавини).
 После ще го китваме, дай по-важната работа да свършим.     
 15. Изкитвам. Виж китвам.
 За един час аз три прозореца изкитвам.
 16. Изкитя. Свършен вид на китвам.
 Ей сега ще го изкитя.     
 17. Китване. Отглаголно съществително за китвам.
 Щом всичко ти е готово, китването бързо става.     
 18. Изкитване. Отглаголно съществително за изкитвам.
 Остави изкитването за най-накрая.
 19. Кáнта. Тенекиен правоъгълен висок съд за съхраняване и пренасяне на сирене, маслини и други съестни изделия, течности: тенекия. Без никаква промяна в звученето и значението спрямо унгарското kanta (кáнта, впрочем битуващо и с каnnа, кáнна). “Речник на българския език” БАН, 1977, от който досега са излезли 12 тома и представляващ най-широкообхватното начинание в тази плоскост, не отбелязва канта. “Български етимологичен речник”, БАН, 1971, я обяснява  като “голям метален съд за вода с тясно гърло, гюм; съд за вода с дръжка, кана (Банат), кофа (Ново село, Видинско)”. Ст. Стойков я извежда от сърбохърватски, гдето е от немското Kante, кана. За М. Младенов новоселската дума е от румънското canta, а съгласно DLR (Речник на румънския език) е от сърбохърватски или унгарски. Вземайки пред вид обстоятелството, че моите съселяни градинарствуваха много повече вУнгария, отколкото в Германия, Сърбия, Румъния взети заедно, приемам, в Драганово е отишла маджарската канта..
 От прасето изкарахме две канти мас.    
 20. Карúйка. Бетонен пръстен на кладенец. Може би от karima (корима), периферия на шапка, без да съм положителен в това. Или не бива да се извежда от унгарски.
 Карийката се пукнала.     
 21. Кáтана. Висок, слаб (човек, животно). Драгановският изговор е запазил напълно унгарския на katona (кáтана), обаче на унгарски думата означава войник. 
 Я го виж каква катана е станал, по-дълъг от баща си.
 22. Кочúя. Думата (от kocsi, кочи) срещаме в народната песен “Марко и Милица”, изпята от Неда Манева, майка на поета и драматурга Камен Зидаров, роден в Драганово, и поместена в сборника “Песенна съкровищница” (стр. 127, изд. ”Фабер”, 2005), чийто съставител е Петър Иванчев, поет, писател, краевед:
  “Че са двамата седнали
  у злата бяла кочия”.
 Въпросното возило явно не е обикновена талига, а от порядъка на каляска или колесница. В “Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век”, БАН, 1974) е файтон, каляска.
 23. Кянди, с правоговорно ударение връз я . Забрадка. Несъмнено от kendo (кéндьо) с еднакво значение. “Е”-то е минало в “я”, понеже драгановчани якаме. Множественото число е кяндита.
 Изпрах си кяндито.     
 24. Лампáш. Електрическо фенерче. Съпоставката с lampas (лáмпаш) установява единствено промяна в мястото на ударението, което от първата гласна се прехвърля върху последната.
 Батерията на лампаша свършила.
 25. Метúя. Град, селище. На унгарски medye (мéде) е окръг.
 Сутрин рано-рано отиваме в метията да караме зеленчук.       
 26. Фáцирито. Само като прякор в Георги Фáцирито. От facir (фáцер), което значи безработен, самотен, без задължения човек.  В Драганово прозвището е разбирано като бързак.      
 27. Фóля. Парник. Folia (фóлио).
 Утре ще чистим фолята.
 28. Хамéл. Лакомник. Не мога да твърдя с положителност, че идва от унгарски. Ако е все пак така, ще да стои във връзка с halamol (халамóл), диалектна дума, означаваща ям бързо, лапам, нагъвам, набивам. Може би е със звукоподражателен произход, от хам-хам, сиреч ям, и на български, и на унгарски. Не изключвам възможността хамел и халамол да водят начало от прабългарски корен, което обяснява близостта между хамел и халамол. 
 Голям хамел туй дете, насита няма.
 29. Хамéлест. Прилагателно, изведено от хамел.
 Ти такъв хамелест на кого си се метнал?
 30. Шóгора. Прякор на мъж, само в Илия Шогора. На унгарски е sógor (шóгор), т. е. зет, девер, шурей. За драгановчаните, които не знаят унгарски, не е ясно какво прякорът означава.  
 Беглият преглед на горе изнесеното позволява някои изводи. Въпросните думи (без кочия) са от ежедневието на драгановските градинри в Унгария и едва ли би могло да бъде иначе, имайки пред вид културното им равнище и начин на живот, обясняващи защо липсват слова от по-високи езикови пластове на маджарския. Възприетите облици отразяват местното якане. Фонетичните промени са незначителни: “д” преминава в “г”; “к” в “г” и обратно, двете съседни “о” стават едно, необичайното за наший говор мил краесловно “нч” губи втората съставка. Два пъти виждаме предпочитание към буквата, не към звука: астал, бакан. Някои думи са влезли без никаква промяна (бицикли, канта, катана), в други е преместено само ударението (лампаш). Думите, свършващи на “и” (бицикли, кянди), в Драганово са от среден род. Само в два случая наблюдаваме производни: кит се е разроил в пет тръгващи от него думи, а хамел  е дал една. Между разгледаните слова намираме документирани и вън от въпросното селище: газда, гунка, канта, катана, кочия. Вероятно някои от тук приведените ги има единствено в Драганово, но кои са те невъзможно е да посоча без подобни изследвания в още български поселища, дали множество градинари по Унгария. 
 Ще е твърде полезно да се издирят унгарски думи, употребявани поне в Лясковец и Поликраище. Това би позволило интересна съпоставка с наличността им в Драганово и същевременно би се добила по-широка представа за българо-унгарските езикови връзки посредством градинарството, отразени в наши местни говори.

Йожеф Войцек
Чевските българи

С тези редове отдаваме почит на хората, които със своя труд и достоен за пример живот, записаха имената си в историята на това хубаво селце и неговия край преди близо сто години.
Не бива да ги забравяме. Превратната съдба ги е захвърлила тук и те избрали Чев за своя втора родина. Изживели тук живота си, създали прекрасни семейства, те ни научиха на чест и почитание, дадоха ни професия. Те са нашите бащи, дядовци и прадядовци, изтръгнати завинаги от родната земя български корени.
Съдбата им, животът на българските градинари са били описвани в много книги. Нашата задача е, да обърнем внимание на историята на нашата малка общност, на хората от Чев.
Защо?
Българската история е бурна и горчива през цялото петстотингодишното турско робство. В тези исторически времена чедата на България са се пръснали по света, в Европа, по течението на Дунав. Принудени били да напуснат родината и да търсят възможности за работа в чужбина. Тръгвали на гурбет, занимавали се с градинарство. Напуснали веднъж домовете си, някои се връщали, други се заселвали трайно на новото място.
Така попаднали в Чев и нашите.
В Унгария, освен нас, живеят още много български семейства, най-вече покрай реките, в близост до големите градове, където са създали свои общности. Нека спомена някои от по-известните: от Байа през Будапеща чак до Комарно, Дьор, Харкан, Дебрецен, Мишколц. Ала село, малко селце като Чев, в което толкова български младежи да срещнат своята любима, а след това и благополучието си, едва ли има друго на света.
Историята е извънредно любопитна и заслужава внимание. Затова в следващите редове ще свием букет от имената на чевските българи родното им място, датата на преселване, с отбелязване на човешките, приятелските и семейни връзки на тяхното благополучие, за да могат по-късно нашите деца и внуци, вече част на Европейския съюз, където границите падат, да се свържат с прародината, да потърсят побратимените села, своите роднини по течението на река Янтра. Семействата Цонев и Димитров и до днес поддържа тесни връзки с роднините в България.
Какви са и откъде са дошли чевските българи?
От поречието на Янтра. Опознавайки ги отблизо, в разговори с тях или членовете на семействата им, се оказва, че съдбата им много си прилича, би могло да се каже – типична е. Родени са в Северна България, на предела между ХІХ и ХХ век в многодетни бедни семейства. Българските газди, търгуващи в Унгария, ги наемат на работа още на 12-16-годишна възраст. Заради балканските войни, възрастните са били мобилизирани в армията, ето защо за трудната работа се наложило да набират деца. Нужни били и те устояли на изпитанията, ярко доказателство за това е целият им живот.
Характерна е историята на малкия Иван Димитров. Напуска родното си село на 13-годишна възраст, в торбичката си наред с малкото храна носи и мотика (каластирка). И това било цялото му имане. Прекарват го контрабандно през границата при Дунава, край Оршова, без документи, вързан в чувал като стока. Дошъл като всички останали през пролетта на 1913 г., откъснат от семейството си, с надеждата за по-добър живот в „обетованата земя”, в Унгария. През лятото на 1966, на 66-годишна възраст, (след 53 години!), вече като дядо, се връща отново в родното си село, днешното Бистренци (турското му име е Гьолбунар). Майка му го чакала да се върне чак до смъртта си през 1962 г. Споменала го и на смъртния си одър: „Отворте врата, върни се Иван”. Останалите също (с едно изключение) са дошли от долината на Янтра, от околностите на Велико Търново. Как са попаднали в Чев и защо именно там?
Българските мъже работели в градинарските стопанства, подчинявайки се на строг ред и дисциплина. И пак не успявали да свършат всичко, особено през летния сезон. Тогава наемали на надница млади девойки. Така се запознали с чевските момичета, които са нашите майки, баби и прабаби. Българските младежи се отнасяли с голяма почит към чевските девойки, които били не само хубави, а наистина хващали око, били оправни, старателни, работливи, истински съпруги. Така че се изпоженили тук, в Чев, тук изживели целия си живот, тук намерили своето място под слънцето. Но не било така лесно, естествено. Поискало ли някое българско момче да се зажени, пред него стояли следните възможности: да се върне в България и да си вземе българка за жена, тогава или си остава у дома, или продължава да чергарства, от година на година. Или се преселва в Унгария с българската си съпруга. Има примери и за едното, и за другото, а ето и особеният избор, който правят в Чев – вземат си момиче от селото и се заселват в Чев, оставайки верни на избраниците си цял живот.
По интересен начин свидетелства за преплитането на двете култури, за сериозността на проблема, свързан с избор на другар в живота, една градинарска песен, която много пъти съм чувал от по-възрастните:
//:Мила, мила, чо мам робит:// //Хей чи вандруват, чи са женит?://
//:Вандруват ма нохи бола:// //Хей женит са ми недовола://

В нея е преплетено и продължение на словашки: //:Еще си лен хуси пасла:// //Ей уж си са ми срдци трасла://

Нека ги посочим и поименно:
Гатьо Ищван Цонев е роден през 1900 г. в Кудабан (дн. Ложница) край Дунав. Съпругата му е Розалия Вало (1904-1976). Раждат се четири деца. Внуците му и синът му Йошка живеят в Пилишчев (на улица Сасвари) и в Пилишчаба. Бай Гатьо се е прехранвал цял живот от градинарство, умря на 27 януари 1964 г. Никога не се е прибирал в родината, но семейство Цоневи (на сина му Йожеф) и до днес поддържа връзки с близките, които живеят в България.

Михай Николов е роден през 1909 г. в Лясковец, един от най-известните градинарски градове и до днес. (Там се намира и прочутият Музей на градинарството.) Всяка година мъжете напускали градчето напролет и тръгвали на гурбет. Наесен се връщали, донасяли подаръци за семействата си. В резултат на тези подаръци българките се обличали в унгарски носии. Чичо Мишка пристигнал в Унгария и никога повече не се върнал. Останал тук, макар и да трябвало да отбие българската си военна служба. През 1931 се оженил за Мария Фарда. Съдбата му била нещастна. Сляпата съдба отнела две от трите му деца още съвсем млади. До 1960 г. имаше частна градина, след това успешно ръководи градината на текезесето. До смъртта си на 2 февруари 1976 г. живееше на ул. „Ендре Ади” заедно с дъщеря си Мария и нейното семейство. 

Димитър Янков е роден през 1897 г. в Градница. През 1922 г. се оженва за Роза Вискок (1895-1978). Има две дъщери, Милка и Иванка. Чак до 1959 поддържа градина в Сигетсентмиклош, след което се връща в Чев. Умира през 1979 г. Никога не се е връщал в България. Дъщеря му Иванка живее на улица „Беке”. Има четири внука, двама живеят заедно с нея и семейството си в Пилишчев.

Иван Михов е роден във Виноград, едно от най-хубавите села в Северна България, в което основите на къщите и оградите са издялани от цветен камък. Съпругата му е Каролина Дюрдиак. Има трима сина, наследниците му живеят в Пилишчев. Имат градина в Чев, Четири десетилетия продава зеленчуци в Пилишсанто. И той никога не си е ходил в България.

Иван Димитров е роден през 1900 г. в Гьолбунар. Съпруга му е Мария Хубачек (1898-1983). Умира през 1978 г. Поддържа връзка със семейството си, ходил си е многократно в България. Дъщеря му Карола живее на улица „Имре Наги”. Иван Димитров е имал градина в Чев. От 1928 до 1978 – с малки прекъсвания – е продавал зеленчуци в Пилишсентиван. През 1920 г. попада в Чев, той е „първият” от българските момчета. И последен си отива, през 1978, погребал всичките си земляци. Може да се каже, че ги е довел и ги е изпратил.

Панайот Филипов Панайотов е роден през 1921 г. в Раданово. Запознава се с Мария Валович, девойки от Чев, също родена през 1921 г. Сключват брак, ала съдбата се намесва и младият съпруг отива да служи в българската армия. Така се принуждават да се върнат в България. Животът им преминава в Раданово. Иванка, която е родена там, в началото на 1960-те години идва в Унгария да посети дядо си по майчина линия, бай Тони, и тук намира своя другар в живота – Михай Худец. И българското момиче става тук със семейството си. И до днес живее на улица „Ендре Ади” заедно със синовете си Михай и Габор и внуците си. В края на живота си родителите й се преселват от Раданово в Пилишчев, тук спят и вечния си сън, в чевската земя. Поддържат живи семейните връзки, братът на Иванка, Пали, живее в Раданово.

Йордан Христов-Тодоров (бай Данко) е роден в Поликраище през 1899 г. Умира през 1973. Никога не се е връщал в родината. Жена му Анна Коменда (1905-1973) е чевска девойка. Имат три деца: Йожеф, Каталин и Даниел. Бай Данко имаше градина в Чев. Децата му, внуците и правнуците живеят в Пилишчев. Внукът му Даниел е женен за българка – за внучката на Димитър Йонков, Минка. От този брак са родени Даниел и Виолета, те също живеят в Пилишчев.

Минчо Иван Минчев идва от българското село Осиково през 1900 г., на 16-годишна възраст. До 1916 г. всяка година ходи на гурбет в Унгария. Тръгва през пролетта и се връща наесен. През 1910 г. се жени в България. Съпругата му е родена в Лом Черковна. През 1922 г. се преселват в Естрегом заедно с двете си деца, където до края на живота си живеят от градинарство. Синът им Минчо Марков Минчев е роден през 1915 г. в България, през 1937-1939 е войник в България, там се и оженва за Радка Иванова, заедно с която се заселва в Естергом. Те също се занимават с градинарство. Раждат им се двама сина, Михай през 1940 и Янош през 1945. За съжаление, бащата умира през 1950 от тежка болест. През 1952 майката Радка се омъжва за Гюла Кара в Пилишчев. Ражда им се едно дете, Тибор. Оттогава живеят в Пилишчев. Леля Радка и досега живее на улица „Маркс”. С двамата си сина българи, тази българка намира своето щастие в Пилишчев, където се радва на обич и уважение.

Иван Иванов е имал градина в Естергом. Оженва се за девойка от Чев, за Мария Яновски. Живели са в Естергом, там и умират.
Петко Димитров е роден през 1907 г. в България, женен е в Чев, където и умира.
Трябва да спомена и бай Петков, чийто син почина в Пилишчев на 53-годишна възраст. Внуците му живеят в селото.

Всички в околността познаваха, уважаваха и обичаха нашите предци, българските градинари. Те произвеждали различни зеленчуци: моркови, магданоз, салата, лук, домати, много видове чушки, къдраво и обикновено зеле, много видове репички, карфиол, патладжан. Ненадминати били в производството на разсад. Чевските стопани неведнъж ходели за съвет при тях като „майстори, които разбират от земята”. Десетилетия наред заедно със семействата си снабдявали селата в цялата околност. Напролет с разсад, през цялата година с пресни зеленчуци, сред най-голямото признание на всички. В „трудните времена”, по време на войната и през 1956, когато е затруднено централното снабдяване, те обикаляли с каруци по улиците на съседните села – Даг, Дорог, Тине, Ясфалу, Пилишсанто, Пилишвьорьошвар, Пилишсентиван, Шоймар, Кестьолц. Сезонно ходели в Естергом, Пилишсенткерест и Пилишсентлелек.
Трябва да се споменат и т.нар. „салатени” събори в Пилишсанто. Съборът в Пилишсанто е през първата седмица на юни. Тази дългоочаквана за чевските български градинари седмица означавала, че от петък следобед до предобеда в неделя, когато хората тръгват на света литургия, те продавали салата в Санто. Толкова салата никога и никъде другаде не можело да се продаде, както там. Всеки градинар поне пет-шест пъти се връщал с натоварена каруца. Нашето семейство, Димитрови, също продаваше по 2500 глави салата за два дена. Всеки се готвеше отнапред за този пазар, калкулираха го още напролет, когато се сее салатата, за да е готова точно по това време, тъй като тогава е сезонът на салатата (по онова време още нямаше ранни зеленчуци). Чичо Иван Михови продаваха в Санто зеленчуци цяла година, но в такива случаи не ставаше въпрос за конкуренция, всъщност, то си беше една „българска среща”.
Човек се запитва как успяваха да изядат толкова салата хората от Санто? Никак! Когато градинарят с натоварената каруца спреше и жените от Санто го наобикаляха с огромни кошници („попелки”) в ръце, те купуваха огромни количества с думите, че „събор ли е, и патките, и гъските ядат салата”. От една страна, за да почувстват и те, че е празник, ала по-сериозната причина беше, че по време на събора не ходеха да берат зелено („ролка”), а го купуваха. Прекрасна история! По-възрастните още си я спомнят. Времето минава, светът се мени, ала приятелствата, родени някога, се предават от баща на син и на внук и живеят до ден днешен. Сигурно и в други села е било така, ала тези потъващи вече в забрава събори в Санто, са незабравими за нас.
За съжаление, градинарството, което беше наш поминък, днес повечето семейства продължават единствено като хоби. Защо е така, ще разкажа следващия път.
Отдаваме почит на онези, които са се запазили чрез кръвта си, традициите си и културата си, наред със словаци, унгарци и другите. Те са нашият български корен. Нека тези редове са свидетелство, че не сме ги забравили, спомняме си с обич и уважение за българските си предци, без да забравяме нашите словашки майки.

 

Ася Събева –Юричкай
Народни хигиенни и козметични практики на българската жена в миналото

Критериите за хубост са различни при отделните народи, раси и общества. Понятието за женска хубост и красота в българската народна култура е част от цялостната народна естетика.
Естетическото понятие за хубост в българската народна култура е изразено много синтезирано чрез поговорката: „Хубавото е това, което ти е драго да гледаш”. В старобългарския език са засвидетелствани термини, които и до днес предават схващането за положително естетическо възприятие: „хубост”, „хубавина”, „краснолюбие”, „дивен”, „лепота”, „прелест”, „чар”, „чаровница” и др. В личноименната система на българите се срещат имена като Кипряна, Хубавена, Красьо, Румена, Свилена, Копринка и др., които са израз на понятието за красота в цялост или отразяват отделни елементи от естетическото възприятие на личността.
Идеалният образ на българската жена е отразен в поговорките: „Хубава булка и под вехто було се познава”, “Хубава като златна ябълка”. Народната поезия представя хубостта комплексно:
...каква булка водеше-
нийде й няма хубостта,
снагата си крепеше
като кротка гемийка,
косата й се ветрее,
като на паун перата,
полите й фучаха,
като вятър през гора,
лицето й грееше
като слънце в небесе,
очите й стреляха,
като риба в длъбине
(Бесарабска песен, Г.Янков, Български народни песни, 1908, Пловдив)


Зададе се хубава Вида:
лице й се белееше,
като пряспа на планина,
снагата й се тънчееше,
като фидан във усои,
коса й се ветрееше,
като елха по планина,
вежди й се чернееха,
като гайтан на нов дюкян.
Хр.Вакарелски, Етнография на България, С., 1974, с.63

За красива у жената се смята нейната тънка и висока снага. Народни сравнение я определят като „тънка и висока като топола” или „като фиданка в градина”. Черните очи се предпочитат и се сравняват с „черни череши”, „черно грозде”. В народна песен мома сама определя своите очи : „Очи ми са два бистри кладенци”. За красиво лице се смята, което е „бяло и червено като ябълка” Тези естетически обичаи са залегнали и в някои обичаи. В народното поверие, ако бременна жена иска да роди хубаво дете, трябва  вечер след залез слънце да отиде под ябълка и да погледне дървото (зиме), или в плодовете (лято). За красиво се смята и бялото лице. Редица магически практики в миналото се целяли да предизвикат тези черти у бъдещото дете. В сватбените обичаи при задевките момите отсяват брашното и нацапват с него лицето на годеника, като казват: „Както е бяло брашното, тъй да ти са бяли децата” (Родопите). Във Врачанско по време на първата брачна нощ, за да се родят бели деца, младоженците остават задължително по бели ризи.
Косата у жената е част от нейната красота. В народната поезия се възпяват „русата и дълга коса като ибришим” или „коса дълга като река, гъста като мъгла, редна като ела”. Възпява се и устата, за красива се смята малката добре оформена уста с бели дребни и добре подредени зъби.
Но красотата на жената е не само в нейния външен вид, във физическите й черти, тя се разкрива и в поведението и държането й. Така в песен от гр. Банско момък би се оженил за мома поради ситното й ходене, поради крехкото й смеене, по милото й гледане, по хитрото й говорене.
Тази комплексна представа за хубавата мома и жена утвърждава, че хубавото е и умно, и мъдро, и добро. Народната мъдрост отчита и относителността на красотата. „Хубост къща не крепи” или „Хубавата жена е угодна на очите, а умната –на сърцето”. Много често отношението към мръсната, неподдържана жена, която само чрез изкуствени средства полага грижи за външността си, е отрицателно.
Едно от първите условия за постигане на приятно впечатление и поддържане на красотата е чистотата. Някои хигиенни продукти служат едновременно за чистота и за козметика.
Сутрин е задължително миенето на ръце, очи и лице. Личната хигиена е свързана със здравето. Миенето трябвало да става преди изгрев слънце, оттам е известна поговорката „Слънцето немит да не те  огрее”. Сапун селските жени приготвяли домашно като смесвали сварена лой или мас с луга-вода от огнищената пепел. В някои райони използвали растението „сапунче”, наречено още „пенявец”. При стриването на цветовете при миене се получава пяна, с която се измиват ръцете. По отношението на къпането българките използвали няколко вида къпане – ритуални, лечебни и хигиенни. На третия ден от раждането родилката се изкъпва в топла вода и отвара от билки за предпазване „от зли сили” на нея и детето, както и от следродилни болести – мастит и родилна треска. Банята е от рода на парните бани – прави се над корито с вода, сгорещена чрез нажежаване на камъни. Родилката се натапя във водата , покрива се с черга, за да се запари. После се измива.
По време на празници, особено пролетно-летните, се къпят в реки, потоци, езера и извори. На Гергьовден преди изгрев слънце жените се натапят във вирове и извори против бездетство. Срещу Еньовден също се практикува къпане на река за здраве, като се вярвало, че слънцето тогава също се изкъпвало. По време на празниците Горещници в миналото се къпели в минарални извори за здраве. Извества е лечебната кал в с. Банкя, Софийско до манастира Св. Кирик. Вярвало се, че който лежи в нея срещу храмовия празник на Св. Кирик (15 юли) чува камбаните на светеца през нощта и оздравява от всички болести.
Като правило в българските земи до средата на ХІХ в. постоянните бански помещения са били обществени. За употребата на банята има сведения от ІХ в. в „Отговорите на папа Николай на запитванията на княз Борис”. В отговор 6-ти се споменава, че банята дори и в сряда и петък трябва да се спазва въпреки твърдението на гърците, че това са господни дни, щом е полезно за хигиената и нуждата на тялото.
За стари български бани говори и Константин Иречек в своите „Пътувания през България”. Излизайки от помашкото село Лъджене (Велинградско), той споменава две каменни шестоъгълни сгради на бани, с имената Вельова баня и Костова баня, останали от времето преди  турското нашествие. Археологически разкопки осведомяват за наличието на бани в дворците на Първото и Второто Българско царство. Много чуждустранни пътешественици, преминали през България, споменават и описват прочутите „турски бани”. Те не липсват не само в градовете, а дори и в по-малките населени места. Процедурите в турските бани се описват от западните пътешественици като нещо екзотично, непознато за тяхната култура. Изпотяването, изтъркването на кожата с кожени кесии, докато се смъкне слоя от мъртви епителни клетки е само първата фаза при изкъпването. След това се пристъпва към последователно натапяне в горещия, в хладния и в студения басеин. Накрая, след измиване със сапун и изплакване посетителите се загръщат в големи памучни кърпи и отиват в съблекалнята, където почиват около половин час.
Тази банска култура, идваща от Изтока, е широко разпространена в българските и балкански страни до наши дни. Очевидки информаторки разказват какъв ритуал е било ходенето веднаж в седмицата на баня във Велико Търново. Пребиваването там траело цял ден и се превръщало в обществено значимо събитие. Жените взимали със себе си освен банските си принадлежноти и храна – баници, курабии, гювечи, питки, специално приготвени за случая вино и ракия. Такова посещение на баня включвало не само хигиенната процедура, но и обществена дейност.
Тук, в женско общество се обсъждали престоящите годежи и женитби, тук се оглеждали одобрявали и харесвали бъдещите снахи, тук се уговаряли различни женски активности в селския или градски живот, тук се разменяли съвети, кулинарни рецепти и др. Тук протичал обществения живот на женското общество, когато светът бил малък, а времето безкрайно.
Физическото и психическо отпускане съчетано с хигиенните и козметични практики в банята превръща ходенето на баня в обществен ритуал, който обяснява и до днес подложения на присмех и многозначително тълкуване израз у българите „Честита баня”.
Неотменна част от седмичната хигиена на българката е и измиването на косата. Практикувало се обикновено в събота, преди неделния ден. Смятало се, че най-хубава за измиване на косата е дъждовната вода, защото е мека, измива добре и придава блясък на косите. Като миещо средство повсеместно се е използвала хумата – жилава, мазна глина. С хума се измиват косите и лицето, но тя се приема и вътрешно, като се пие за растеж на косата и козметично разхубавяване. Народът различава бяла, червена или черна хума. Находища от хума се намират на много места в околностите на селищата и жените ходели на групи в определен ден от годината да копаят и се запасят за цяла година.
Освен с хума косата се мие и с жълтък от яйце, разбит с малко вода, зехтин и ракия. Тази смес се нанася в корените на косата и се оставя да действа като подхранваща маска. После се измива с топла вода, в която се поставя малко оцет за лъскавина. Косите се мият и с вода, в която са вряли билки – например кукуряк. Магически елементи съдържа родопският обичай през нощта срещу Гергьовден да се подрязват диви лози и да се събира сока в съд. С него жените на сутринта мажат косите си с течността, а остатъка хвърлят в нива с ечемик, за да растат косите им дълги като него.
Боядисването на косата се практикува в градовете, където жените изпозвали къна. По селата, кестенявите коси обливали с отвара от лайка и сушели на силно слънце, за да станат руси.
Козметичните средства за поддържане на кожата на лицето са били широко практикувани в миналото, като се използвали най-вече естествени природни материали. Използвали се редица животински продукти – прясно краве масло, овча лой, каймак, както и растителни мазнини – зехтин, орехово масло, сусамено масло. За хидратиране на кожата се използвали резени от краставици, домати или праскови, налагани върху лицето като маска. История от с.Черноморец, Бургаско, разказва за омъжването на момиче в с. Росен за овчар. Веднаж тя се върнала в родното си село и всички жени се учудили на разхубавената й кожа на лицето и шията. Тя разказала, че в мъжовия си дом се мие всяка сутрин със суроватка (течност, която остава от изцеденото прясно сирене).
Козметичните средства за оцветяване на лицето са познати на българската жена предимно от градовете. Избелването на лицето ставало с избелващи кремове „белила”, съдържащи живачни съединения. Отровното влияние на живака обаче се отчитало и се е знаело, че употребата на такива кремове води до преждевременно сбръчкване на кожата. Поради тази причина мазането с „белило” се избягвало.
Розовите страни и устни са част от представата за хубост при българската и признак за здраве. Зо допълнително начервяване са се използвали соковете на някои растения, например сок от „балтаджик”, който като се сдъвче, оцветява в мораво-червен цвят. Същото влияние има и „кучето грозде” (Solanum nigrum), с което колкото повече се мие лицето, толкова по-червено става. Има опасността обаче от обелване на кожата.
Легендата разказва за т.нар. „Богородично цървило”. Веднаж на празника „молитвена Богородица”, Пресветата дева тръгнала на молитва. Като се огледала, сторило й се, че е прежълтяла. Видяла пред себе си трева, откъснала я и се начервила. Оттогава я наричат по името на Богородица (с.Баня, Разложко).
Веждите в народната естетика са хубави, когато са черни, извити. За тях се полагали основни грижи. От орех, изпечен на огъня, докато прегори, приготвяли „веждило”. Интересно сведение съществува за татуиране на жените в българските села в Тракия (Малгарско, днес Турция). За хубост там си правили „дамки” (синя точка) между веждите на челото с боя или с извлек от дадено растение. След преселването на това българско население в границите на България, този обичай, който идва от Изток, бил изоставен.
Така наречените „кола-маски” за изскубване на косми също били познати в миналото. За обезкосмяване на лицето се приготвяли лепкави смеси от силно разбит белтък и гроздова ракия. Нанесена на лицето и изсъхнала, маската се отлепва бързо и изскубва излишните косъмчета. За успокоение на болката и възпалението лицето се намазва с кисело мляко.
Миенето на зъбите е спадало към ежедневната козметика и хигиена на българката. Те се търкали със смес от бяла пепел от дърва и сол, след което се изплаквали с различни билкови отвари, които дезинфекцират устата и пречистват дъха. Използвали се отвари от мента, мащерка, лайка, а също и отвара от розови листа, смесена с оцет и др. Познато е още изтъркването на зъбите със сода за хляб.
Употребата на парфюм в българската народна традиция е позната, но не в днешния смисъл на ароматизиране чрез течни екстракти. С изключение на розовата вода, която добива разпространение чак след ХVІІІ в. с култивирането на розата, българката познава ароматизирането чрез използване на сухи съставки от билки, цветя, плодове, треви.
Една част от ароматите, които са били използвани в миналото, се добивали в цветната градинка – градинска роза, бял и червен карамфил, здравец, люляк, зюмбюл и др. Друга група ухаещи билки, полски диви цветя и треви са иглика, еньовче, равнец, дива мента, риган, мащерка, ружа, невен, лавандула, босилек и др., които се използват за ароматизиране на дрехи и тъкани в дрешници, сандъци, ракли с дрехи и завивки, но също и като средство за предпазване от молци. Там поставяли също ябълки и дюли, които със своя силен аромат допринасяли за освежаването на дрехите и завивките.
Най-любимо и възпято цвете е босилекът, неговият аромат е силен и сладък и без него „момина китка” не се прави. Цветните китки, съдържащи различни на брой и аромат цветя и билки както и цветните венци се приготвяли за украса са главата, но и за ухание на тялото. Лятно време босилекът се изпозва пресен, както здравецът, а зимно време – изсушен. С него натривали лицата или кожата между гърдите си. В любовните песни се пее:
Пазуха ти миришат,
на всякакво цветенце,
и на жълта латинка
и на ранен босилек
с. Калояново, Пловдивско

...Да наберем китка босилкова,
да извием венец от босилек,
кога приде младо да ме люби,
лице да му на босил мирише.
СбНУ, т.XLIX, с.197

Пролетно и лятно време жените и момите носели „летни китки”, а зимно време „зимни китки” според растителността, която била на разположение. Дори и на стари години българката обича да се  закичва с цвете особено при празници, в неделя, на хора или забави. Това личи от разговор с възрастна информаторка, която казва: „И булки, и жени ги носят. Като й е хубаво, и мъжът й е жив, и внучета да има, пак си затъкне китката. Без китка на църква не ходехме”.
Българската жена, тясно свързана с природата, е използвала растителни, животински и минерални продукти за козметика и поддържане на чисотатата и красотата си. В готов или в преработен вид тези продукти говорят за задълбочени познания за свойствата им и умение за смесването, дозировката и прилагането им в различни случаи.
Днешната „природосъобразна козметика” не е нещо ново, а само ехо от задълбочените знания на старите общества. Възраждането на фитотерапията, принципите на народните лечения, хомеопатията и други съвременни направления в медицината, профилактиката и козметиката се опитват да преодолеят и ограничат вредните въздействия на химизацията и опасностите от замърсената околна среда.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
Хр. Вакарелски, Етнография на България, С.,1974
Хр. Вакарелски, Принос към въпроса за естетиката на българския народ в: Известия на института за изобразителни изкуства, С.,1958.
Л. Богданова, Народното понятие за женска хубост и някои народни козметични средства в: Известия на Етнографския институт с музей, т.12, С., 1969.
ЗА ДЕЦАТА


Валери Петров
Бяла приказка

Високо в бялата планина имало малка метеорологическа станция и в нея живеел един стар метеоролог. Той бил съвсем сам и когато му оставало свободно време, си съчинявал разни приказки и стихотворения. Ето и сега, като гледал през прозорчето тихия сняг, който валял навън, той си бил намислил нещо и вече го пишел на машинката си върху опакото на един лист за метеорологическо съобщение. И това, което си бил намислил, започвало така:
  
 Над капчука в игли,
 сред парцали мъгли,
 по заспали ели
 сняг вали, сняг вали.
 Тук през целия ден
 няма никой освен
 един малък елен,
 просещ хлебец от мен…
 
Но като стигнал до това място, едно малко еленче почукало с рогца по стъклото:
— Това за ме-е-е-не ли е?
Метеорологът вдигнал очи от машинката.
— За те-е-е-бе! — казал той и продължил да пише.
— Ама аз не ти прося хлебец! — казало еленчето малко обидено.
— Зная! — казал метеорологът. — Само че не ми пречи, защото не мога да си я донамисля.
— Какво да донамислиш? — попитало еленчето.
— Е как какво? Приказката!
Като чуло „приказка“, еленчето подскокнало от радост:
— Ама и аз искам да играя в нея!
— Че ти вече играеш.
— Ама и ти тогава!
Метеорологът се усмихнал.
— Не, аз съм голям — казал той. И прибавил: — И тъжен.
— Нищо! — настояло еленчето. — Ще играеш голям и тъжен! А пък ние ще те развеселим!
— Малко се съмнявам — казал метеорологът. Но все пак прибавил: — Добре. Бързай надолу, че приказката почва!
— Как почва? — попитало еленчето.
— Ами така. Не виждаш ли? Не чуваш ли?
Еленчето се огледало: снегът бил спрял! Ослушало се: отдолу, иззад елхите, долитали детски гласове!
— Децата от училището са дошли на ски — казал метеорологът. — Бягай на полянката! Много интересно ще бъде!
Той излязъл навън, за да очисти своите уреди от снега, който ги бил затрупал. Отворил сандъчето на единия, отворил на другия…
— А термометъра няма ли да погледнеш? — запитало го еленчето. То още не било тръгнало.
— Няма — казал метеорологът.
— Защо?
— Не е твоя работа. Какво разбираш ти от метеорология!
— Знам аз! — казало еленчето и заприпкало надолу. (А какво знаело, после ще разберем.)
И приказката започнала.

* * *
Скок! Скок! Скок! — еленчето вече стигнало до полянката, надникнало зад една пряспа и кого видяло? Видяло Ванчо от IIIв клас. Той носел ските си на рамо. Спрял се, свалил раницата си и се навел да ги слага. Но докато си ги слагал, раницата се размърдала зад гърба му и почнала да се отдалечава.
— Стой мирно! — казал й Ванчо.
И раницата се спряла на място.
— Ще се спусна веднъж и ще се върна. Разбра ли?
И раницата закимала, че е разбрала.
— И тогава ще те покажа на всички.
И раницата заподскачала радостно.
А Ванчо се плъзнал надолу със ските и изчезнал зад боровете.
Но едва изчезнал, раницата започнала да се търкаля, да издава някакви звуци, докато най-сетне се разтворила и от нея изскочило…
Какво?
Едно коте!
Но какво коте? — пита се.
Ужасно разрошено и ядосано! Истинско чудовище!
Котето се отърсило, извикало подигравателно:
— Сбогом, Ванчо! Много ти здраве!
И тръгнало към гората, пеейки:
 
Да те щипе,
да те скуби,
да ти сипе
думи груби!
О, тежка, о, тежка
съдба котешка!
Мяу!
Да те мята,
да те мачка,
да те смята
за играчка!
О, тежка, о, тѐжка
съдба котѐшка!
Мяу!
 
Още не било завършило мяукането, и иззад храстчето над една пряспа се раздало тънко:
— Браво! Браво!
— Фу! — изфучало котето и скочило от изненада нагоре. — Кой извика „браво“?
— Аз — казало еленчето. Защото храстчето били именно неговите рогца. То излязло иззад пряспата и се приближило към котето.
— Няма да се подиграваш, че знаеш ли? — казало котето.
— Аз не се подигравам. Много хубаво бе-е-еше — казало еленчето.
— Така може — казало котето. — Викай още!
— Браво! Браво! — извикало еленчето, за да му направи удоволствие. — Само че защо пееш веднъж „ко̀тешка“, а веднъж — „котѐшка“?
— За разнообразие — казало котето. — А ти защо имаш тази закачалка на главата си?
— Това са ми рогата. Всяка година ми пораства ново клонче. А какво е закачалка?
— Това, на което хората си закачат дрехите. Но ти не си живяло сред тях.
— Ама ти питомно коте ли си? — учудило се еленчето.
— А ти за диво ли ме мислиш? — казало котето.
— Ами да — с такива мустаци и опашка.
— И на тебе да ти ги дърпат всеки ден, ще ти пораснат така!
— И затова си побе-е-гнало?
— А как мислиш?
— От града само̀ чак дотук?
— Ванчо ме донесе в раницата си. Искаше да ме прави скиор. Ама аз му изядох цялата храна и избягах.
— А на него няма ли да му е мъчно?
— За храната?
— Не, за тебе.
— Ами — мъчно! Колкото на мен за него!
— А какво ще правиш в гората?
— Ще си намеря приятели, ама истински, не като него, и ще си играя с тях!
— Ами ако искаш тогава… — почнало срамежливо еленчето. И млъкнало.
— Какво „ако искам“?
— … да станем приятели.
— Че добре! — казало котето. — Ама първи!
— Първи! — казало еленчето.
И двамата поели, подскачайки, между борове и преспи. Еленчето дори запяло началото на една песничка:
 
Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?…
 
Колко весело било! Слънцето греело, снегът блестял като от слюда и хрупкал под копитцата на еленчето и лапките на котето.
— Къде ме водиш? — запитало по едно време гостенчето.
— При едно мое приятелче.
— А то къде е?
— Ей го! — казало еленчето. То посочило нагоре към върха на един бор и извикало.
— Сънльо-о-о!
— Сънльо-о-о! — извикало и котето.
Но отгоре се чуло само хъркане.
— Сънльо-о-о! Събуди се! — завикали и двамата.
Но чули само още по-силно „хр-р-р“.
— Няма да можем — казало еленчето, — то е ужасно сънливо!
Но в този миг от снега се подала муцунката на едно лисиче.
— От една страна — казало лисичето, — то може да е сънливо…
Муцунката му изчезнала и се появила от съвсем друго място в снега.
— Но, от друга страна, е и лакомо, тъй че… — казало то.
И муцунката му пак изчезнала в снега.
— По-добре ще е да говориш от една страна! — казало еленчето. — Нищо не ти се разбира така.
Но лисичето продължило да се подава ту от една страна, ту от друга.
— От една страна, ще е по-добре…, но, от друга страна, няма да е по-добре… защото така се уча, като ме подгонят от една страна… да избягам от другата.
— А ако те подгонят от двете? — попитало котето.
— Тогава ще избягам от трета! — отговорило лисичето и наистина този път се подало от трето място. Но най-сетне излязло, изгънало опашката си и запитало:
— Ти си избягало от Ванчо, а?
— Откъде знаеш? — учудило се котето.
— Чух ви, като си говорехте — казало лисичето. — Искаш ли да станеш приятел и с мен?
— Ама първи!
— Първи!
— Хайде!
— Хайде!
И тримата тръгнали весело из гората и запели:
Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?…
 
— Чакайте! — досетило се еленчето.
— Какво има?
— Забравихме Сънльо!
— Вярно! — казало котето.
То и еленчето завикали пак нагоре:
— Сънльо-о-о!
Но отгоре се чуло пак само хъркане.
— Колкото и да викаме, не се събужда — казало еленчето.
— Хи-хи! — засмяло се лисичето. — Хи-хи!
— Защо се смееш? — казало котето.
— Защото ако, от една страна, не се събужда, като го викате, то, от друга страна, ако кажа малко по-силно, че наблизо има медец…
То наистина казало тази дума малко по-силно и, още не я било доизрекло, и една кафява топка тупнала от бора в бялата пряспа.
Това било, разбира се, едно мече — смешно и рунтаво.
— Медец? Мрр! Къде има медец? — изръмжало то, като си търкало очите.
— В съня ти, хи-хи! — казало лисичето. — Защото много сладко спеше!
— Какъв сън бе! Какъв сън! — изръмжало обидено мечето.
— Добре де, добре! — казало еленчето. — Имаме си ново приятелче. Ела да играем с него!
— Вие на какво играете тук? — запитало котето.
— На „ритни-шишарка“! — казало еленчето.
— На „прескочи-пънче“! — казало лисичето.
— И на друго какво? — запитало котето.
— Ами на всичко… на ритни-шишарка — пак казало мечето. Толкова им били игрите в гората.
— Фу! — казало котето. — Вашето „всичко“ не е нищо! Аз ще ви науча на дама, на криеница, на стражари и апаши, на кралю-порталю, на рими, на панделки, на топчета, на статуи…
— Иха! — заподскачали от радост горските животинчета.
А мечето извикало:
— Ще бъдем първи приятели с тебе!
Но този път еленчето казало:
— Е да, ама…
— Е, като не щеш, иди си! — казало лисичето.
— Не че не ща — казало еленчето, — но си спомних едно стихотворение. Да го кажа ли?
— Само да не е дълго! — казало котето.
— Не е — казало еленчето.
И издекламирало следното стихотворение:
 
Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?
Затова, че пръв полита
в огъня да те спаси;
пръв и без да се запита
прав ли си, или не си;
пръв за теб леда пролазва;
пръв за теб пролива кръв —
ето за това се казва,
че приятелят е „пръв“!
 
— Браво! Браво! — завикали малките приятели.
Само котето казало:
— Това стихотворение не е детско и не е за животни!
— То се знае, че не е! — казало лисичето. — Той си го е измислил за себе си.
— Кой „той“? — учудило се котето.
— Метеорологът! — казали едновременно мечето и еленчето. — Той винаги си го пее, докато преглежда уредите си.
— И той е един метеоролог, хи-хи! — казало лисичето. — В кутията на термометъра му едно синьо птиче си е свило гнездо и му стопля живака, а той не вижда.
— Може да вижда — казало еленчето.
— Е, като вижда, защо от три седмици праща долу завишени сведения? — казало лисичето.
— Заради птичето — казало мечето. — Толкова ли не разбираш?
— Аз разбирам, но исках да разбера дали вие разбирате — казало лисичето. — Но за какво сме седнали да говорим? Я да чуем градските игри!
— Да започнем с криеница! — казало котето. — „Ала-баланица — турска-паница — ей-гиди Ванчо, наш капитан-чо!“ Мечо жуми до сто! А ние ще се крием! Хайде!
Мечето се опряло на дървото и започнало да брои на глас, а другите изчезнали.
Минала минута. Минали две.
Скритите животинчета започнали да се промъкват към дървото, затичали се и се „заплюли“.
— Пу! Пу! Пу!
Но нищо не се получило.
— Той е заспал! — казало еленчето.
— Сънльо!
— Няма да играеш! — викали всички.
Но лисичето се досетило за нещо.
— Всъщност, от една страна, това е зле, защото се развали играта — казало то, — но, от друга страна, това е добре, защото трябва да се погрижим за гостенчето. Къде ще живее? Какво ще яде? За това никой не мисли. Всички казват: лисиците са хитри. Но не лисиците са хитри, а другите животни са глупави. Хи-хи!
— Да го заведем при мете-е-е-оролога! — предложило тихо еленчето.
— Вярно! — извикало мечето.
— Върви с нас! — казало лисичето. — Ако го вземе, ще бъде чудесно!
— Добре — казало котето.
И всички тръгнали към метеорологическата станция.
Ето че стигнали. Метеорологът стоял на полянката пред своите уреди и викал нагоре към някого:
— Дай ми го!
— „Никога-а-а-а! Никога-а-а-а на този свят!“ — крещял отгоре някой като певица от телевизията.
— Дай ми го, ти казвам! — викал метеорологът.
— „Никога-а-а! Никога-а-а!“ — се чувало отгоре.
— Никога, никога — казал метеорологът, — но във втората половина на деня се очаква понижение на температурата и ще ми поискаш да те пусна вътре!
Четиримата гости се спогледали.
— Добър ден — казало плахо еленчето.
— Добър ден — отвърнал метеорологът, без да престава да гледа нагоре.
— Пак сврачето ли? — запитало лисичето.
— Открадна ми транзистора! — казал метеорологът.
— И не ти го връща? — казало мечето.
— Не само не ми го връща, но не ме оставя да спя!
— Скоро ще му се изхабят батериите — казало лисичето.
— Те се изхабиха, но то научи наизуст песните — казал тъжно метеорологът.
— Ще го отучим! — казало котето.
Никой не бил забелязал кога то се било отделило, кога се бе изкатерило на бора и смъкнало транзистора оттам.
— Благодаря ти — казал метеорологът, като поел транзистора.
— А него какво да го правя? — попитало котето, като измъкнало иззад гърба си и сврачето, съвсем разрошено.
— То ще обещае, че няма вече да пее — казал метеорологът.
— Няма вече! „Никога-а-а на тоя свя-я-я-ят!“ — пропяло отново сврачето.
Пуснали го и то наистина замлъкнало и почнало да подскача около тях. Така станали петима приятели. Метеорологът погледнал към котето.
— А ти кое си? — казал той. — Не те познавам.
— Защото току-що пристигнах от града — отговорило важно котето.
— Ние дойдохме… — почнало мечето.
Но метеорологът го прекъснал:
— А ти защо не си спиш в дупката?
— Не ми се спи! — казало мечето, като се прозинало.
— Не ти се спи! — казал строго метеорологът. — И децата знаят, че мечките спят зиме летаргичен сън.
— Летаргичен сън се спи лете! — казало мечето.
— Ще ти дам аз едно „лете“! — усмихнал се метеорологът. — Е, какво искате?
— Дойдохме да те помолим — казало бързо лисичето, като въртяло опашката си. — Понеже, от една страна, ти живееш сам и си голям и тъжен, а, от друга страна, това коте няма къде да живее, може би ще искаш да го вземеш? То е много добро!
— Че като е добро, защо е напуснало дома си? Няма ли си приятели там? — попитал метеорологът.
— Имах един — Ванчо, но той ми дърпаше опашката! — казало котето.
— И вече не сте приятели? — казал метеорологът.
— Не сме! — казало котето.
— Хм! А да ловиш мишки умееш ли? — казал метеорологът.
— Фу!
— А да гониш макара?
— Фу!
— А да бъркаш в кухнята?
— Фу! — казало котето, без да се замисли.
— А, така ли? — казал метеорологът. — Тогава не те ща!
— То чу „мъркаш в кухнята“, а не „бъркаш в кухнята“ — намесило се лисичето. — Получи се недоразумение.
— Знам ги аз тези недоразумения! — казал метеорологът.
— А да мъркаш, значи, умееш?
— М-р-р-р-р! — измъркало котето силно като мотопед.
— Достатъчно — казал метеорологът. — А не искаш ли да се върнеш при своя, как беше, Ванчо?
— Брррр! — казало още по-силно котето.
— Ясно — казал метеорологът.
— Значи, взимаш ме? — зарадвало се котето.
— Ами! — казал метеорологът. — Кой е казал такова нещо?
Животинчетата били много неприятно изненадани и започнали да му се молят:
— Вземи го бе!…
— То ще те слуша!
Но метеорологът не се съгласявал:
— И дума да не става!
— Ще го вземеш! Ще го вземеш! — казало еленчето.
— Я, пораснаха ти рогата! — погледнал го малко строго метеорологът.
И еленчето се засрамило и навело глава. То било тъй тъжно, че метеорологът прибавил:
— Да, да, много са порасли дори. Я, как боцка това новичкото! Значи, ти днес навършваш…
Но не успял да продължи, защото лисичето излязло напред и казало:
— Чичо метеоролог, понеже еленчето има днес рожден ден, то иска, вместо да му даваш подарък, да вземеш котето.
И метеорологът нямало какво да прави, съгласил се:
— Добре, от мен да мине!
Всички завикали: „Ура!“, а пък сврачето се разкрещяло:
— „Няма да има край любовта ни-и-и-и!“

(А какво станало по-нататък, ще научите в следващия брой.)
 

Светлана Стойчева

Петте приказки на Валери Петров
(приказки за деца и „безнадеждно и ужасно” пораснали деца)
 
В литературата за деца Валери Петров е известен като авторът на „Пет приказки”. Тъй като са писани за сцена и поставяни като театрални пиеси на сцена, с тях той оставя името си и в драматургията за деца. Петте приказки („Бяла приказка”, „Копче за сън”, „Меко казано”, „В лунната стая” и „Пук!”) са събрани от автора, свързани помежду си със стихове, изпълняващи и функция на  въведение към всяка от тях, и издадени заедно през 1986 с илюстрациите на Иван Димов.
Приказките на Валери Петров придобиват популярност още през 70-те години на ХХ век, когато повечето от тях са публикувани за първи път. Именно през това десетилетие литературната приказка, адресирана до детската и възрастната аудитория едновременно, бележи истински бум в българската литература. Тогава излизат новите истории за Лиско от Борис Априлов, новите редакции на „Ние, врабчетата” на Йордан Радичков, „Анини приказки” от Стефан Цанев, приказната повест „Пътешествие без куфар” на Станислав Стратиев и много още.
Не е случайно, че всички тези автори на приказки за деца имат отношение и към сатирата през онези „Живкови” години. Валери Петров не прави изключение: той е поредният от „Стършелите” (един от основателите и заместник-главен редактор на в. „Стършел”, и то в периода 1942-1962). Всички автори на приказки от годините на соцреализма се изкушават от „невинното” вплитане на социални алюзии в този жанр.
Валери Петров също не се отказва от актуалната насоченост на литературната приказка, но за разлика от повечето български автори от 70-те и 80-те години на ХХ век, поставя по-категорична дистанция между приказката и социалната сатира. Риторично можем да попитаме: и как да се получи остра социална сатира с послание, което е „меко казано” (по заглавието на едната от приказките). Можем да добавим и заглавието от поезията му за възрастни – „В меката есен”, за да наблегнем на характерността на тази мекота на художественото изразяване. А в приказките на Валери Петров детският глас, резонирайки у възрастния, внася допълнителна вътрешна мекота и чистота на разказването.
Приказният свят
Светът в тези приказки е изнесен от ежедневната социална среда, но тя остава негова отправна гледна точка: високо в бялата планина („Бяла приказка”); в стъмнената стая, готова да заспи („Копче за сън”); в малката есенна уличка край градския парк, която нахлува в стаята преди съня („Меко казано”); в преобразената от лунните лъчи стая в апартамента на „седми панелен етаж” („В лунната стая”). Очевиден е настойчивият избор на домашната стая и границата между будността и съня – на заспиване. Сънят и приказката винаги са се „спогаждали”, а стаята е мястото на първите приказки и първите игри на въображението, но и мястото на първите срещи със самотата (да напомним как Росето от „В лунната стая” твърде често и твърде дълго остава сама).
Ако светнем лампата, образно казано, не ще видим нещо повече от обичайна ежедневна предметност. Но спойката на тази предметност с такава фина душевност, каквато носят разказвачът и детето в тези приказки, е особената валерипетровска амалгама, която не може да не досегне своите възприематели. Тя увлича така, както приказката в „Пук!” увлича Лилито на морското дъно; както е увлечен даже Набръчкания човек, с всичките му бръчки, дошли от бързането и грижите.
Петте приказки имат подчертано общохуманно и универсално звучене, дори и да разпознаваме отлично социалното време, отразено в тях. Това съждение изглежда твърде трафаретно – би могло да се отнесе до всички големи майстори на литературната приказка. Но при Валери Петров постигането му е свързано с доминантата на детското като равнище на разказването: да разказваш приказки така, както можеш да играеш с децата, това е неговият начин на скачане в територията на универсалното или, с други думи казано, на надскачане на социалните граници.
Разказвачът и мярата на детското
Имената, с които се представя разказвачът, са най-различни, но все „автопортретни” и назоваващи няколко интересни превъплъщения-роли на възрастния: той се казва „метеорологът” (неясна и дистанцираща, „чужда” дума за детето, но именно с чуждостта си подходяща за едно „възрастно” име), а ролята е на писателя метеоролог, седнал пред механичната си пишеща машинка високо в чистата планината и творящ същата тази приказка „пред очите” на читателите и зрителите („Бяла приказка”); „Странния човек” (също подходящо име за възрастен, дадено през детския поглед, макар че странното си има своето обяснение в приказката), а ролята му в един момент се изяснява също като двигател или „диригент” на приказната игра („В лунната стая”); „дядото” сладкодумец (традиционно име на разказвача на приказки за лека нощ), който може да измисли приказка за каквото си пожелае неговият внук слушател-сътворител („Копче за сън”); „Набръчкания човек” (името още по-красноречиво издава детската гледна точка), който вече е забравил „що” е приказка, който чака уж „отвън” на приказката, ала в един момент и той се озовава, и то „по къси панталони” в нея („Пук!”).
За разлика от възрастните, детските персонажи носят собствени, „истински” имена: Ванчо, Оги, Светльо, Росето, Лили. Този избор също може да се обясни с детската гледна точка: нека опита някой да разкаже приказка просто за „едно” дете и веднага ще последва въпросът на малкия му слушател: „А как се казвало детето?” Без лично име то не може да бъде герой на приказката, а самата приказка няма да бъде достатъчно жива. Читателят може и да сбърка тези пет имена (например от коя приказка беше Лилито, от коя – Росето), но няма да има проблем да открие себе си още в началната ситуация и да приеме въображаемата игрова реалност, която тя предлага. Кое дете не е като Оги, жадно за приказки; или като Лилито, готова с часове да слуша приказки по телефона; или като Росето, която предпочита да си въобразява какви ли не случки, вместо да свири упражнения на пианото; или пък не желае да има шанса на всичките пет деца от приказките, които именно в приказната игра откриват и себе си, и истинските си приятели.
Деца и „безнадеждно и ужасно” пораснали деца
Би трябвало да направим разлика между следните две съждения: светът в приказките на Валери Петров се дели на деца и на възрастни; и: светът в приказките на Валери Петров се дели на деца и на „безнадеждно и ужасно” (израз от „Пук!”) пораснали деца. Авторовото намерение, струва ми се, не е да противопостави детето на възрастния и не е да постави непреодолима граница помежду им, а да ги увлече в една и съща обща игра, от която всеки да извлече своите уроци. Поведението им в тази обща игра обаче е различно: детето играе непосредствено, а възрастният – чрез „отскачане” във времената: ту като съучастник „сега”, ту като припомнящ си нещо забравено.
Образът на възрастния е изграден най-контрастно и най-концептуално в „Пук!”. Метафората „Набръчкания човек” през детския поглед означава не само „състареният”, но и „деформираният”. Първоначално е въведен точно като обратното на детето, впримчен до нервност в изтичащото физическо време и в социалните огледала. Противоречието у него е ясно изразено: от една страна, бързащ, делови, ценящ бита и просперирането в службата, дори и в морето влизащ с водоустойчив часовник, да не „изтърве” надбягването с времето. Но една неочаквана метафора като „морето е тънко”, чута от устата на дете, се оказва, че може да укроти инерцията му и да пробуди даже мисълта му в рима: „Ах, колко чисто, прозрачно и звънко// звучи това детско „морето е тънко”. И точно от уличната кабина, където чува тази реплика от устата на  Лилито, започва пропадането му в детството, прилично на пропадане на морското дъно. Ако е вярно, че никой не излиза от една вода един и същ, то много по-вярно е това философско твърдение, отнесено към приказната вода.
Тъгата
Присъствието на възрастния внася неочаквана,  „есенна”, въздишка в тези текстове. Можем да кажем, че тъгата като настроение е особен „патент” на приказките на Валери Петров. Разказвачът знае, че точно в произведение, предназначено за деца, подобно чувство е неуместно, но то сякаш извира „въпреки”, дори и след благополучния финал на историята. Такъв е красивоносталгичният поетичен финал на „Бяла приказка”, който не  променя преди това разказаната приказна история, но я рамкира с една мека като сняг тъга: „…Нито звън на шейна,// нито глас на жена,// вредом само една// тишина, тишина. Сняг вали, сняг вали// над заспали ели…// Не боли, не боли,// преболява, нали?” Подобни стихове най-вече показват равностойното участие и на възрастния, и на детето в естетическото преживяване – никой не се преструва, всеки участва непосредствено, дори с моментната си емоция, без да крие себе си. 
„Голям и тъжен” (както изглежда метеорологът през погледа на малките му приятели) е най-обобщеният портрет, с който разполагаме не само за разказвачите на Валери Петров, но той приляга и на всеки възрастен, погледнат през чувствителното детско око. В „Бяла приказка” откриваме назована поне една причина за източника на тази тъга: умората („Ей я умората, ей я умората,// тя е по-силна от силите в хората”).
Играта
Ще трябва най-внимателно да се върнем към текста, за да разберем как точно приказката прелива в играта, как играта се превръща в приказка; как човекът се превръща в homo ludens. Едва ли всеки ден децата си играят на измисляне или на рецитиране на стихчета. Валери Петров ни показва как може и това да стане, ако имат до себе си съиграч поет.
Тук се налага да разграничим стихотворния пласт в приказките: едно са стиховете-поетични „вметки” на разказвача, да кажем неговите емоционални паузи, друго са детските стихотворения, които си „припомнят” или импровизират героите, а съвсем друго – стиховете-речитативи на играещите в приказките. Персонажите на Валери Петров имат особено тънък слух за музика и стихотворен ритъм. Само от един тон на пианото те са в състояние да „извадят” реплика, както „играещите” лунни лъчи от „В лунната стая” („Тогава Странния човек изсвири на пианото две ноти и четирите лъча започнаха да повтарят: – И аз няма да играя! – И аз няма да играя…”). В „Бяла приказка” репликата на котето „Вий мен изпитвали сте значи? Не ви е срам, подигравачи!” прозвучава на съиграчите му като стихче и всички те започват да скачат, повтаряйки думите му – досущ както си играят понякога децата. Или да напомним играта, в каквато се превръща разместването на думите на римуваната реплика „Най-чудесната игра е,// човек сам да си играе” („В лунната стая”). Подхвърлянето на репликата като топка между участниците в играта в края на краищата опровергава смисъла на казаното в нея: „…уж всеки казваше, че не иска да играе с другите, а всъщност всички играеха заедно.”
Не друг, а разказвачът спира тази игра с езика, която иначе би се проточила до безкрай, за да напомни за първоначалната цел – отговора за същността на приятелството. Тук неговата функция е да напътства играта, но и те самите го слушат критично, като не пропускат да коригират „възрастните” модулации на гласа му (да си спомним мярата на детското). Така се появяват реплики от рода на: „Това стихотворение не е детско и не е за животни!” („Бяла приказка”).
Езиковото самонаблюдение на възрастния по принцип е много по-голямо, когато присъства детската гледна точка, и това също е използвано в художествената игра на Валери Петров. Особено продуктивно се явява наблюдението на ежедневните метафори на възрастните: така те могат да породят дори цели образи. Например приказното потекло на Странния човек от „В лунната стая” идва от метафората „излязох от кожата си” – образът буквално излиза („във фрак, с измачкан цилиндър на главата”) от омразното на Росето пиано.
Стереотипите на литературната приказка
Интересен в петте приказки е игровият реверанс към добре известните класици на литературната приказка. Когато му „трябва” ледена виелица например, разказвачът я „взема” направо от майстора на ледени виелици „господин Андерсен от Скандинавия” („Бяла приказка”). Той знае и как се разказват приказки по хофмановски: сякаш след Хофман играчките вече в никоя литературна приказка не спят и непрекъснато водят спорове помежду си в картонената си кутия, както ни е напомнено в „Копче за сън”; знае  как по алънмилновски да разиграе сценария си на нивото на детската игра, как да „подава топката” на измислените от него персонажи и те да му я връщат обратно. С една дума, Валери Петров идеално знае стереотипите на литературната приказка и ги използва, но само като усвоен, познат и на читателя му, приказен арсенал. Тяхното припомняне се усеща не толкова като търсене на опора, колкото като дистанциране от тях.
Валери Петров не търси мост към литературни модели, а просто уверява в смисъла на приказната игра. Условието е да не се спира: „Играй! Играй! Играй!” звучи почти като девиз в „Копче за сън”. Аргументът за подобно импровизаторско игрово отношение не само към изкуството, но и изобщо към живота можем да открием в „Меко казано”: „Животът единствен е за всеки от нас - // умира вселената с нашето Аз”.
Импровизация с детска фантазия
Всяко дете отлично владее границите между измислица и действителност в играта, ала ако играта-приказка стане тъжна, то веднага напуска нейното фикционално поле „на ужким” и започва истински да я съпреживява и дори изстрадва, докато приказката не влезе отново в руслото си. На няколко пъти Росето така се натъжава за съдбата на приказните герои, които представят лъчите, че с реакциите си сякаш „спира” приказката. Например историята за наивното есенно листо по замисъл „уж” е смешна, но „вместо да се разсмее, Росето се разрева.” Тук Валери Петров се основава на психологията на детето. Обяснението е налице в самите думи на Росето: „Аз не се страхувам, ами ме е жал за листенцето!” Излизането от играта е плод на емоционалното съпреживяване и на съчувствието на детето към всяка нещастна душа, дори тя да е на едно листенце и дори то да не е истинско. Тук се колебаем как точно да наречем това: оттласкване на детето от приказката или точно обратното: прекрачване на границите й.
Нещо подобно се случва в „Копче за сън”: дядото заспива, но за Оги това е невъзможно, без да е чул щастливия край на подхванатите приказни истории. Ето защо, преди Сънчо да го приспи, двамата заедно ги довършват съвсем по правилата на една „добра” приказка „за лека нощ”. Така отделните истории се събират и приказката добива композиционния си завършек.
Посланието като конструктивен елемент
Импровизираните приказни случки, а и цели „вмъкнати” приказки  в приказките на Валери Петров са фокусирани около водеща идея, въпрос, казус. В „Бяла приказка” фокусът не са случките (затова и не се помнят лесно), а лайтмотивният въпрос: „Казва се „приятел пръв”//, но защо е той такъв?”. Именно този въпрос има структурираща функция в приказката. В „Пук” фокусът е в самата идея за търсенето на бисерчето на доброто и в смисъла да бъде намерено въпреки изпитанията и опасностите.
В приказката „В лунната стая” намираме и утаеното, изкристализирало и записано естетическо и етическо верую на Валери Петров: „Изкуството!... Ха!... Без него този свят!... Тези автоматики и кибернетики!... Тези космически разстояния между хората… „Добър ден, уважаеми снежен другарю!... Добър ден почитаеми…” А онова, топличкото, го има някъде, само че трябва да се търси! Като в играта: студено, студено, хладно, топло, по-топло, пари, пари!... А това е възможно само чрез изкуството, защото изкуството…” Продължението е за нас, читателите и зрителите на приказките, но малко по-нататък в текста и то ни е подсказано: само изкуството има „Вход за злото забранен!// Гратисен за добротата!”.
***
Ако се опитаме максимално да синтезираме, можем да заключим, че приказното игрово повествование на Валери Петров е положено върху естетиката на детската игра, която преобразява света в една малко тъжно красива художествена реалност, където не липсват приключенията и опасностите и където неотменно властва законът на детето, т. е. законът на добротата.

 

 

HUBG