Покръстване на българите

Покръстване на българите

Княз Борис І заема българския престол през 852 г. в една сложна и напрегната обстановка. Съперничеството с Византия за политическо надмощие над славяните в областта на Родопите, Тракия и Македония вече е решено в полза на българското ханство. Но България граничи на северозапад с Немското кралство, Великоморавия и Хърватско и това обръща българската външна политика в тази посока. Политическата и духовната експанзия на Немското кралство спрямо местните славяни създава силно напрежение в Централна и Югоизточна Европа. Тук Константинополската патриаршия и папският Рим се сблъскват в остър конфликт за надмощие в християнизацията на славянския свят.
По това време България е обширна държава, чиито граници на северозапад пресичат Централна Европа, което има важно значение в международните отношения.
През 853 г. по внушение на франкския крал българският владетел хан Борис се съюзява с великоморавския княз Ростислав и нахлува в Немското кралство. Походът му е неуспешен. В отговор немският крал Людовик Немски подтиква хърватския княз към война с България. Българските войски потеглят към Хърватско, но са разбити. Сключеният мир е без последици. През 855-856 г. избухва поредната българо-византийска война. Византийците завземат Странджа планина, областта Загора, Пловдив, Девелт, Поморие и Несебър. Българите започват преговори за мир, защото войските им са ангажирани на запад. През 862-863 г. Людовик Немски и Борис се съюзяват и българите се насочват към Великоморавия. Важно условие от договорните им отношения е обещанието на Борис да се покръсти. Това е първият случай, в който българският владетел поема подобен ангажимент. През 863 г. с помощта на българите Людовик Немски разбива Ростислав и Великоморавия е принудена да му се подчини. През същата година българите начело с престолонаследника Расате, са разбити напълно на сръбска територия. Първородният Борисов син, заедно с 12 велики боили, е пленен и окован. Борис трябва да отиде лично при сръбския княз Мутимир и да моли за мир. Сключен е почтен мир. Българите са дарени с много подаръци и границите не са променени.
През август същата година започва дълга поредица от земетресения на Балканите, които продължават 40 дни. В българските земи настъпва глад. При тези природни бедствия през есента хан Борис започва преговори за мир с Византия. Още в хода на преговорите българските пратеници приемат християнството.
Есента на същата 863 г. е сключен известният “Дълбок мир”. Българите скъсват съюза си с немците и получават обратно областта Загора, а Византия запазва черноморските градове в Тракия. Борис обещава (за втори път) да се покръсти. В България пристигат един византийски епископ и множество духовници. Воден от чисто политически съображения, Борис се покръства тайно, през нощта в двореца, заедно с най-близките си роднини и боляри. Негов кръстник чрез посредничеството на епископа става византийският император Михаил III. Борис получава християнско име Михаил – името на византийския император.
Повече от сто години в научната литература се води спор за точната дата на Покръстването. Учените имат различни становища в зависимост от изворите, с които разполагат и на които се доверяват – от 863 до 867 г. Към настоящия момент в историческата наука се е наложило мнението, че българите са се покръстили през пролетта на 864 г.
Чрез покръстването българският владетел се превръща от хуно-български хан в славяно-български княз. В основата на неговите мотиви лежи практическата управленска нужда от обединяване на разноезичните му поданици. Почти двеста години след основаването си българската държава не е единна в етнокултурно отношение. Трудностите в управлението са осъзнати още по времето на хан Омуртаг, който, за да ги преодолее, започва административна реформа. Няколко десетилетия по-късно, при княз Борис, тази мярка вече не е достатъчно ефективна. Тя не води до търсеното изравняване на всички поданици пред лицето на властта.
През пролетта на 866 г. петдесет и двама Борисови боили се вдигат на бунт срещу християнството. Жестокостта, с която княз Борис наказва бунтовниците, свидетелства, че неговото решение не търпи компромиси. Екзекутирани са не само предводителите на бунта, но и техните семейства. Обикновените войници князът пуска да се върнат по домовете. Това действие парализира всякаква по-нататъшна съпротива от страна на аристокрацията. Отзвукът на тези събития е записан в известните Бертински летописи през 866 г. Вероятно потушаването на бунта тормози и самия Борис, чийто изричен въпрос към папата за действията му по време на бунта показва, че той търси опрощение за стореното. В страната пристигат всякакви проповедници, включително еретици павликяни и араби мюсюлмани. В България настъпва хаос. Старите идеологии с техните божества са обявени за недействителни, а новата идеология – християнството, е в процес на установяване. Княз Борис съзнава, че за да бъде овладян хаосът се изисква голям брой подготвени хора – духовници.
Необходимостта от духовенство извежда на повърхността на обществените отношения един нов, нечуван и невиждан до този момент в България проблем. Това е проблемът с откритата възможност за чуждо политическо влияние, проникващо по линия на новата религия.
Княз Борис започва сложна политическа игра на лавиране между интересите на Рим и Константинопол. Българският владетел внимателно наблюдава конфликта между папата в Рим и Константинополския патриарх. Неговата крайна цел е българската църква да получи максимална самостоятелност в управлението на своите дела. Приемането на християнството от Византия принципно означава поемане на политически ангажимент. Балансът на силите изисква възстановяване на съюза с Немското кралство и нови контакти с Рим. През 866 г. в Рим пристига българска делегация начело с Петър (роднина на княз Борис), и още двама боляри – Йоан и Мартин. Те носят на папа Николай I списък със 115 въпроса, на които по заръка на папата са изготвени 106 отговора, които са един от най-важните извори за вътрешнополитическата, културната и идеологическата история на България за времето до Покръстването, както и за проблемите на българското общество след него. Докато траят преговорите с Рим, в Константинопол патриарх Фотий свиква събор, на който папа Николай I е анатемосан. В периода октомври 867 – септември 869 г. в България идват няколко византийски пратеничества. В самата византийска столица настъпват сериозни политически промени, които предопределят изхода от двубоя. Император Михаил III е убит и на престола идва Василий I. Настъпва затопляне на отношенията между Рим и Константинопол, още повече че папството се нуждае от византийска военна помощ, за да отблъсне арабските нападения на Италийския полуостров.
В такава обстановка на 5 октомври 869 г. в Константинопол започва Осмият вселенски събор. На 28 февруари 870 г., в деня на последното – десето, заседание за голяма изненада на римските пратеници пристига представителна българска делегация начело с Петър. Съборът се вижда принуден да проведе извънредно заседание и на 4 март 870 г. и император Василий I кани делегатите в двореца.
Започва яростен спор между легатите на папата и представителите на източните патриарси. Накрая представителите на източните патриарси вземат решение, според което българският диоцез принадлежи към Константинополската патриаршия.
В Константинопол е ръкоположен за архиепископ на българската църква Йосиф, който приема при ръкополагането името Стефан. Той пристига в България заедно с голяма група епископи, свещеници и монаси.
Княз Борис І води оживена кореспонденция с възстановения на патриаршеския престол Фотий. На поредния църковния събор в Константинопол от края на 879 – началото на 880 г. присъстват пратеници на българската архиепископия. В крайна сметка съборът взима решение българските епископи да не влизат в епархийските списъци на Константинополската патриаршия. Формално именно този факт решава независимостта на Българската църква.
Важно място във външната политика на България продължават да заемат отношенията с Немското кралство и Великоморавия. През 883-885 г. българите се намесват на страната на немците във войната им срещу Великоморавия. Първоначално те нахлуват по р. Тиса и опустошават областта. В отговор войските на Светополк разоряват Панония. Мирът с Великоморавия е възстановен през 885 г.
През 889 г. княз Борис І се отказва доброволно от княжеския престол в полза на първородния си син Владимир-Расате (889-893). След 36-годишно управление той се оттегля в манастир. Владимир-Расате се връща към старата езическа вяра. Той започва нови гонения и погроми срещу християните и техните църкви, за което свидетелстват археологическите разкопки в Плиска. Есента на 893 г. княз Борис напуска манастира и със свои верни боляри сваля Владимир-Расате, ослепява го и го хвърля в тъмница. Свиква народен събор в столицата, на който обявява две свои решения. Едното – на княжеския престол поставя третия си син Симеон. Другото – княжеската резиденция се мести от Плиска във Преслав. Така се слага край на всички опити за реставрация на старата езическа вяра. България поема уверено по пътя християнството.

HUBG