Светлана Стойчева

Светлана Стойчева

Приключенията на Лиско, приключенията на автора

 

Двадесет години Борис Априлов издава поредицата „Приключенията на Лиско” и никак не иска да се раздели с този си образ, превръщайки го в неразделната си сянка. И както винаги, всичко започва на шега – подзаглавието на първата книга е „хумористична повест”. Какво означава това – редакторът на в. „Стършел” е можел да пише само „хумористични” неща, или през 1957 г. да предложиш нещо извън бригадирската, пионерската или партизанската тематика и то да бъде отпечатано, е било възможно само ако е под етикета „хумористично”? Към следващите книги това жанрово подзаглавие повече не се появява.

Днес дори е забавно да открием културата на 50-те г. на ХХ в., тънко пародирана от „хумористичната” гледна точка на писателя. Например: ходенето на плаж се коментира от свраката и катеричката (общественото мнение) като „буржоазна привичка”; някои реплики са буквални цитати на високите партийни клишета, но в съвършено друг контекст (от рода: „Живеем в напрегнат и динамичен век.” или: „В тихата гора животните не се ядат помежду си. Вашето разбиране е остаряло и отречено.”); магарето бяга от баснописците, които са го погнали да го използват колкото може (намек за бума на нравоучителния жанр през 50-те); безкрайните събрания като форма на обществен контрол („ Има животни, които сякаш се раждат само за това ... Дай им заседания, комитети, приветствия – нищо друго не правят”); изборът на специална „делегация” да отиде при детектива; рецензията на песента на Лиско от свраката Нешка; песните, които ще се пеят за „подвига” на гъбките и „нашите деди ще учат в училищата”; дори „сериозната” поезия за деца от 50-те, която няма нищо общо с Лисковите импровизирани речитативи. Примерите са много. Подобни намеци са впечатляващи за десетилетието, когато и Багряна, и Елин Пелин, и Фурнаджиев, и Ран Босилек, и кой ли не „новонагласят” своята „гусла” и запяват „Нова песен” (по заглавието на стихосбирка на Ран Босилек от 50-те).

Всъщност Борис Априлов открива езоповския социален език на приказката в най-опасното за отклонения от директивното и лозунгово писане време и също като Асен Разцветников „заиграва” с литературата на безсмислицата – представям си как „припява” нонсенсовите песнички на героя си с „там-та-рам” и каква душевна почивка и зареждане му е било впускането в това си именно художествено приключение.

Следващото подзаглавие, което използва Борис Априлов за „Приключенията на Лиско по море”, е „роман за деца и възрастни”. Обикновено подобно жанрово подзаглавие означава приказка и притча едновременно, двойно послание, „четете между редовете”. Читателят дете е по-лесен – той или ще се впусне в приключенията на Лиско, или няма. Но възрастният не съвсем лесно ще се хване за всякакви игри. Борис Априлов не му предлага интелектуални игри под маската на наивни истории – даже езоповският му език отива на по-заден план, за да го насочи главно към едно: към оживотворяването на костеливия му и мъртвеещ език, т.е. на виждането му на света.

Опитът и съветите на възрастните, изказани почти винаги в клишета, обикновено се припомнят, когато детето попадне в беда. Те се пародират по същия начин, по който се пародира езикът на 50-те години на ХХ в. (език, който по същество също принадлежи на възрастния) и звучат като „двоен урок”: „Защо използвате притесненото ми положение, за да обиждате на семейна чест” – пита Лиско в гнездото на орела, очевидно не със „своя” глас; „Постоянно ми говорят за някакво си време... Изглежда, че времето е нещо, което идва и което обезателно се разваля”; „Обикновено всеки лъже, че е добре, макар и да не е толкоз добре”; „С теб човек не може да завърже един светски разговор.” и т.н.

Езикът на възрастните не остава без коментар в книгите (ненатрапчивата ирония най-вече върши тази работа). „Състезанието” между езика на детето и езика на възрастния естествено завършва с явната „победа” на детското виждане и чувстване. Детето няма опита на възрастния: „Всичко си е уредено в живота, само че ние, малките, не знаем” – но пък съществува и осъзнаването на детското можене: „Ние сме деца... и можем да бъдем навсякъде. Възрастните не могат, но ние можем.”. Ето защо в романите няма как да не се появи и знаменитата реплика: „Не искам да порасна”.

Самият автор ни дава този „ключ” на четене в предговора си към „Приключенията на Лиско по море”:

„И затова именно, като седя на скалата, за мен е по-лесно да погледам морето като писател за деца, отколкото като писател за възрастни, защото в първия случай ще видя чисто море, по което плават приключения, а в другия случай – празна, безжизнена равнина, по чиято вмирисана на нафта повърхност делово сноват параходи...Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които нямат сили да го преодолеят, ... а детето не – то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея... там Лиско раздвижва спокойната повърхност, предизвиква събития, държи се дръзко пред злото, в някои моменти му се подиграва, изобщо показва ония черти от характера си, които бих искал да имам самият аз. И тогава внезапно ми хрумна, че Лиско – това е авторът, или по-точно – авторът, такъв, какъвто би искал да бъде.”

Разбира се, че на това място не е възможно да не си спомниш собственото си митологично детство и собствения митологичен свят, който няма да срещнеш никога повече, освен зачитайки подобни текстове като „Мечо Пух” или книгите с „Приключенията на Лиско”. И тук мястото на действието е някъде „на края на света”, най-често в Тихата гора, край Резедавия вир (за да се различава от всичките сини вирове, обяснява ни разказвачът), в средата на детството, където всяка вещ е вечна, подобно на лулата на Великия детектив, и където се учиш на много специални познания: как да се миришат цветята, как да се пише и усеща вкусът на думата, как да разговаряш първо с вътрешния си глас, за да вземеш решение и неотклонно да го следваш, как да разговарят двама приятели чрез тиктакането на сърцата си.

Асоциации с други текстове могат да се направят всякакви – така, както магарето се оказва „изтръгнато” от ноктите на баснописците, така и образът на Лиско може да се пречупи през какви ли не традиции – от фолклорните приказки до средновековния сатиричен епос „Роман за лисицата”, до Жул-Верновите приключенски романи, до „Алиса в страната на чудесата”, но най-сериозна връзка може да се направи наистина с „Мечо Пух” (напомня я самият герой Лиско, магарето Мокси и останалите приятели като Димби, Домби, Чими, делфинчето Мони, Ленивия рак, илюстраторът Александър, диалозите и песните им). В „импровизираната” среща между автора и Лиско в края на „Приключенията на Лиско по море” Лиско задава и този въпрос на своя автор – за подхвърляната от читателите връзка. Отговорът е конкретен: „...Може би си приличате. Все пак ти си друго нещо. Пух ни забавлява, а ти се бориш и ставаш причина да победи доброто.”

Метатекстовото равнище на творбата е впечатляващо за произведения, предназначени за деца, но никак не е объркващо. Повествованието се самокоментира, самоуправлява (разказвачът вмята: „Мразя отклоненията!”), самонаблюдава (затова и толкова често и толкова лесно в тази бележка цитирам самия текст – каквото и да поиска да коментира критикът, текстът ВСИЧКО казва). Фигурата на автора се обективира и мистифицира на нивото на текста, авторът може да заговори с героя си, да му отговори на въпроси. От друга страна, Лиско е разказваческата маска на Борис Априлов и може компетентно да „обясни” как смешните неща се измислят много по-трудно от сериозните, как има „много животни и много хора без чувство за хумор”. Свободата на разказвача да поставя и героите си в метапозиция спрямо разказа: „Не виждате ли, че повестта свършва... авторът ще трябва да пише нова повест!” подчертава играта, самото заиграване в писането, където автор, разказвач и герой могат да си сменят позициите.

Най-сетне кой е Лиско? – играещото дете (разказвачът го нарича и „малчуганът”), което има много по-развито въображение от възрастния и знае как съвсем истински да играе „на двама”, подобно на магарето Мокси, което пък знае как да разговаря с опашката си. Играещото дете създава измислени светове („Фантазирай! — извика в ухото му Лиско. — То си няма, но ти си мисли, че има!… Наужким, разбираш ли?” А Мокси, влязъл в играта, адекватно му отговаря: „Намерих един коравосърдечен пън, но си спомних, че търсим кръвожаден, и го хвърлих.”).

Лиско е непослушното дете, защото: „Интересно, да бъдеш послушен, на пръв поглед изглежда лесно — трябва да стоиш на едно място, да не подскачаш, да не вършиш героични дела, които никой няма да ти признае. Просто трябва да стоиш и да изпълняваш това, което искат татко и мама... Добре, но само това ли е широкият свят? Само това, което видях от гнездото на орела?”

Лиско значи движение: „Главното е да се движим... страшно е цял живот на едно място...” (никой критик не би упрекнал Борис Априлов в „котловинност”). Но по кой път ще тръгне, остава личен избор на всеки. Възможните два пътя, назовани по думите на Великия детектив Костенурко, са: „по посока на вятъра” или „срещу вятъра”. Самият Костенурко смята, че е грешно да се мисли, че всичко вече е открито, напротив: „нищо не е открито и всеки ден трябва да се открива. Дори Париж трябва да се открива.” И Лиско прави точно това: открива Черно море, Оранжевата планина, лабиринти, привидения, магически куфари, открива цели държави като Квадратия и Ламариния. Откривателството никога не се засища. Ето защо:

Лиско значи откривателство и приключение. След приключението в гнездото на орела Каменар, следват приключенията в корема на Синята акула, в подземния лабиринт, при квадратните същества. Ако приключение няма – ще го измисли. А от всичките възможни, най-любимото на героя е спасението („И понеже нямаме приключение, пак ще трябва да спасяваме някого.”). Затова и завръзката на историите никога не е някакъв външен тласък, а се корени в естественото детското любопитство да види и да си обясни света: „Какво е поток?”, „А какво е вода?” и т.н., и естествено от неукротимия „сърбеж в петите”.

Приключенията на Лиско могат да имат и напълно импровизиран характер (без да губят смислеността си), напомнящ на комедия дел’арте, скеч и други подобни свободни театрални форми (тук драматургът Борис Априлов има думата).

Какво дават тези приключения? – не само познание за света, но най-вече познание за себе си, подтиквайки към един от основните философски въпроси, който героят наистина си задава: „Кой съм аз?”. Приключенията приличат на изпитанията на приказния герой, когато след тях той винаги излиза по-укрепнал и с по-добро самочувствие. Изправил се пред вълка в „Червената Шапчица”, Лиско не се уплашва, а му припомня всичките си премеждия – посвещавания в храброст, които е имал. След приключението героят излиза поумнял, възмъжал, с още и още стремежи, с много поуки за приятелството, дълга, завистта, страха („Не се страхува само//последният глупак.//Да, всеки се страхува,// но важното е — как?...”); разбира какво значи равнодушие, безчовечност, апатия, дехуманизация или машинизация, или превръщане на „съществото във вещество”, както е при квадратните същества. Ето какво обобщение направи една студентка за произведенията на Борис Априлов: „Най-малкото, което могат да направят тези литературни творби за читателя си, е да задоволят неговата естествена потребност от приключения и нови откривателства. Наред с удовлетворението обаче, детето ще получи и немалко житейски уроци за това, как да извоюва и отстоява позициите си в нашето нелеко съвремие; как по примера на Лиско да се превърне във верен рицар на доброто и непримирим борец срещу всичко, което застрашава ЧОВЕЧНОСТТА.”

И защото това е наистина книга, която не само разказва приключения, но и дарява с техните уроци; книга, пълна с открити авторови послания, краят на това представяне отново ще бъде на автора: „Слънцето не е било нито в гнездото на орела, нито в устата на акулата, а лисичето е било, и където е ходило, винаги е раздвижвало живота, създавало е настроение, от което все пак се ражда малко истина и малко красота... Важно е да се връщаш... – Където и да отиваш, да се връщаш било в Тихата гора, било другаде. Защото ако не се завръщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ТИ, все едно, че нищо не си. И Защо е така, трудно може да се обясни”.

 

 

HUBG