Падане на България под турско робство

Падане на България под турско робство

 

В края на XIII в. развитието на феодализма в България навлиза в период на феодалното раздробяване. За него е характерно засилване стремежа на отделните боляри към самостоятелност и силно отслабване на централната власт. Малко са владетелите, които застават начело на държавата след въстанието на Ивайло и съумяват да обуздаят тенденциите за самостоятелност сред болярството. Към това се прибавят многобройните войни с татарите, с Византия и Сърбия, водени в края на XIII и първата половина на XIV в., като положението на България се влошава твърде много. От нейната територия постепенно отпадат земите на Тракия и Македония. Към средата на XIV в. тя заема пространство приблизително от Ниш до Черно море и от Влашката равнина до Родопите. Но и тази територия не е единна. В земите между долното течение на Дунав и Черно море се разпорежда боляринът Балик, наследен от брат си Добротица, на чието име е наречена цялата област Добруджа.

 

Останалата територия на България е разделена от цар Иван Александър (1331–1371) на две половини: Търновско и Видинско царство. Видинското царство управлява синът му Иван Срацимир, а Търновското – другият му син Иван Шишман. Двамата братя не пожелават да обединят своите усилия и водят напълно самостоятелна политика.

Раздробяването на България на три части оказва влияние върху нейната икономика и най-вече върху военната й мощ. През този период армията намалява твърде много. Тя се състои от дружината на царя и дружините на неговите боляри. Но тъй като болярите невинаги споделят политиката на централната власт, не й дават своите дружини. Много често те се опълчват срещу царя и воюват срещу него.

Вътрешнополитическата обстановка се характеризира със силно изостряне на класовите противоречия. Много селяни напускат земите си и бягат в планините, където образуват дружини и нападат болярските имения и манастирите.

Докато балканските държави водят непрекъснати борби помежду си, а вътре се раздират от междуособици, османските турци създават в Мала Азия своя държава. Тя е изградена на военно-феодални начала. В средата на XIV в. с овладяването на крепостта Цимпе (1352 г.) на Галиполския полуостров те стъпват на европейския бряг. Увлечени в разпри, балканските владетели не виждат заплашващата ги опасност. Между България и Византия се водят преговори за общ отпор, но те остават безрезултатни.

 

Експанзията на османците се разпростира на широк фронт, когато начело на държавата застава Мурад I (1362–1389). За кратко време е овладяна цяла Източна Тракия. Завоевателите проникват на север, като през 1364 г. в техни ръце падат Стара Загора и Пловдив. Там за известно време са спрени благодарение на героичната съпротива на българското население.

След битката при Черномен (близо до Одрин) през 1371 т., в която са разбити войските на феодалните владетели от Македония Углеш и Вълкашин, османците продължават настъплението си на запад и на север. Последователно са овладени Ямбол, Карнобат, Средец и други важни крепости. Едва тогава е създадена коалиция, в която влизат Сърбия, Босна и България. През 1387 г. в битката при Плочник на противника е нанесено голямо поражение. Но успехът не е развит и това му дава възможност да се съвземе и да подготви ново настъпление.

Този път ударът е насочен срещу България. През 1388 г. 30-хилядната войска на Мурад I преминава Балкана и овладява Шумен, Провадия, Мадара и др., а на следващата година разгромява сърбите при Косово поле. Само четири години след това неговият наследник Баязид I (1389–1402) с голяма войска обсажда Търново. Цели три месеца героичните защитници отбиват яростните пристъпи на завоевателите. Пазени от отвесните скали, от Янтра и яките стени на града, те дават дружен отпор. Едва в края на третия месец гладът сломява устойчивостта и себеотрицанието на защитниците. На 17 юли 1393 г. пада столицата на Втората българска държава, а през 1396 г. е покорена и държавата на Срацимир, с което България попада под властта на турците.

В борбата срещу османското нашествие българският народ изиграва важна роля. Повече от половин столетие сам или в коалиции той оказва ожесточена съпротива, като ангажира и изтощава значителни ресурси на османската държава и армия. Съпротивата му се оказва мощна преграда за османската експанзия към Централна Европа и допринася за отслабване ударната сила на османската армия. Борбата на българския народ, която той води срещу нашествениците, остава в народния епос като страница на изключителен героизъм, мъжество и себеотрицание.

HUBG