Първите

Пенка Чангова-Менхарт
Първите

През трийсетгодишния си трудов стаж в консулския отдел на Българското посолство в Будапеща имах възможност да споделям и радостите, и неуспехите на градинарските гурбетчии, след това заселници, като всеки ден бях сред тях – на работното си място, в градините им на празненствата, на сбирките по различни поводи.
Правеше ми впечатление тяхното голямо самочувствие. „Ние взехме нещо от унгарците, но и много им дадохме” – казваха те. Най-необясними за мен бяха причините, заради които идваха. А някои наистина страдаха, когато не можеха да дойдат и близките им. Не можех да си отговоря дълго време на тези въпроси.
Имах възможност да се запозная съвсем отблизо с живота в българската градина, колибите, бордеите, с отношението към работниците, с продължителността на трудовия ден, с бързането в градината, с приготовленията за пазара, с големите платформени коли, натоварени със стока – нещо, което не бях виждала никога и никъде. Един от бившите председатели на Градинарското дружество – Стефан Георгиев – често повтаряше: „...Трябва да се опише нашата история, стари сме вече...” Разказите на градинарите за реколтата, за пазара, за печалбите ми послужиха като основа при написването на книгата. От личните си наблюдения и целенасочените си разговори със стари производители преди повече от трийсет години опознах работата им, а чрез Дружеството – тяхното отношение към обществената работа, патриотизма им и голямата им толерантност към Унгария.
Много ми помогнаха архивните материали, където намерих отговор на всички свои въпроси. Високото им самочувствие се дължеше на голямото уважение от страна на унгарските специалисти. Увеличаването на броя им е било необходимо за изхранването на унгарското население. Разбрах как са предали опита си, какво са дали на страната, как се оценява тяхната дейност, какъв е приносът им в развитието на българо-унгарското сътрудничество в областта на селското стопанство и че уважението, на което се радват, не им е дадено, а са го заслужили.
При написването на книгата, освен личните си контакти и бележки, съм използвала лични архиви, архива на Културно-просветното дружество „Георги Димитров” в Будапеща, архива на Министерството на външните работи, Централния държавен исторически архив в София, Будапещенския градски архив, Будапещенския окръжен архив, Централния държавен архив в Будапеща, Филиала на Будапещенския окръжен архив във Вац, окръжния архив в Бекеш, градския архив в Секешфехервар.
Искам да изкажа специална благодарност на Димитър Главанов, Александър Бундев, д-р Дорита Бочкова, Йордан Бочков, Бойка Маринова, Юлиана Салаи, Трифон Сърнов, Никола Кабакчиев, Стоян Гемов, Михо Заеков, Славчо Костадинов, Мария Точева, Цанка Маринова, Марин Караиванов, Ангел Карапенчев, Никола Кушев, Христо Дачев, Антон Бонев, Тодор Владов, Живка Владова, Манци Петкова, Марин Удварев, Йонка Хараламбиева, Деню Григоров, Вера Бочкова и на всички други, които отделяха от скъпоценното си време да разговарят с мене.

БЪЛГАРСКИТЕ ЗАСЕЛНИЦИ В УНГАРИЯ

Според унгарските източници непосредствено след падането на България под османско владичество българското население е започнало да търси убежище на унгарска земя – не само в южните части на страната, но чак до самата столица Буда 87.
Българските бежанци винаги са намирали подкрепата, на която са разчитали. Благодарение на предоставените им възможности за сравнително добър живот много от тях са се заселили в приелата ги страна, доволни от съдбата си.
В Унгария емигрират бежанци след потушаването на Чипровското въстание от 1688 г. Това са така наречените банатски българи. Други заселници са търговците и градинарите гурбетчии. Всички те са българи, различни са само причините да напуснат родината. При банатските българи те са политически – бягство от отмъщението и жестокостите на поробителя, а при търговците и градинарите – икономически: голяма гъстота на населението, недостиг на земя, експлоатация, лихварство, мизерия, невъзможност да се упражнява професията поради обективни причини – липса на земя, на пазар и пр. Едни от първите помощници на градинарските гурбетчии са търговците гурбетчии. Първата българска група (тайфа) градинари гурбетчии извежда през 1720 година в Брашов (тогава в територията на Хабсбургската монархия) един търновски търговец на коприна. Търговците са били известни като „гръцки търговци” поради религията им. Те са били от всички поробени балкански народи – албанци, сърби, румънци, гърци и най-много българи, дошли от Търново, Русе, Свищов, Шумен, Севлиево, Самоков, Сливен, Видин, Банско и други градове и села от Южна Македония.
При преброяването в околностите на областта Пещ-Пилиш-Шолт-Кишкун без Пеща, Буда и Кечкемет през 1857 година е имало 2815 българи, а гърци – 83. През 1870 година броят им е бил непроменен. По времето, когато идва първата българска градинарска тайфа,търговците вече са били залели Дебрецен, Кечкемет, Солнок, Пасто, Токай, Вац, Миклош, Егер. Признат е приносът им за изграждане облика на Пеща през унгарското възраждане, както и за развитието на капитализма в Унгария през началния период. Един от големите им стремежи е да се свържат с унгарската благородническа класа 94, 106.

Изключителна кариера прави синът на Шимон (вероятно Симеон) – Шина Дьорд Шина, който пристига във Виена през последните години от управлението на Мария Терезия, отваря банка, търгува на едро с всякакви стоки; като предприемач банкер заедно с Шаламон Родшилд и Шамуел Водианер става главен кредитор на строежа на моста „Сечени-Ланц”, през 1818 година е граф, а през 1832 – барон.
Братята Христо и Кирил Нако от Нагсентмиклош пък развиват голяма търговия с памук. Довеждат от България памукопроизводители и започват да произвеждат памук запръв път в Унгария. През 1799 година Христо Нако основава в Нагсентмиклош земеделско училище. През същата година един от работниците в имението намира съкровище от 23 златни предмети, което братята подаряват на крал Йосиф ІІ. Съкровището се намира в Музея за история на изкуството във Виена и е известно като Българско съкровище от Нагсентмиклош. Братята получават благородническа титла „Нагсентмиклоши”. Синът на Христо Нако – Шандор (1785-1848) получава графска титла и се жени да Терезия Фештетич, графиня от благородна фамилия. Унгарският писател Мор Йокаи написва за него своя роман „Цигански барон”, станал основа на едноименната оперета на Щраус 3, 8, 83, 88, 94, 100.

От Драганово, Търново и много селища в Североизточна България и за Унгария пътуват търговци на животни, с които са се придвижвали градинари гурбетчии. Такъв е случаят с Коста Марков от Драганово (информацията е от Ана Господинова), който е бил убит в Румъния на път за България. Друг търговец на животни – също от Драганово – е бащата на Митко Хубанов (информацията е от Иван Ив. Ненов). Много търговци се заселват, но при тях не престават да идват техни роднини и близки с други професии: строители, сладкари, хлебари, дърводелци и пр. И досега в българската колония и сред българските граждани в Унгария и в други страни се срещат потомци на тези занаятчии.

Сава Спиров (роден 1831 година в Ужица при Кичево) идва на 14 години при свои роднини в Солнок. През 1903 г. пристигатсъщо синът му Спиро Спиров и внукът му Александър Спиров (роден 1897), бягайки от Кичево след Илинденското въстание. По-късно Александър се връще в Кичево, оженва се за Виктория Стефанова и заедно с нея се връща в Солнок. По професия са пекари. Имат пет деца – Младен, Милица, Константин, Стефан и Аранка. Всички живеят в Солнок и имат българско гражданство. Милица и Младен работят в пекарницата на родителите си. Константин и Аранка са служещи, а Стефан е цигулар в оперетата.
Анастас Климов (роден 1873 в Охрид) отива на 12 години при чичо си в Лайпциг, където изучава сладкарство. По-късно заминава с жена си и двете си дъщери за Будапеща. Жена му Аспазия Климова (родена 1890 н Охрид) остава сираче на 10 години и пристига в Гюла при сестра си, женена за Наум Димитриевич. Чичо им Иван Лазаров от Струга също идва при свои роднини – търговци по пазарите на Будапеща.

Потомците на гурбетчиите търговци, заселили се в Унгария през ХVІІІ век са предимно занаятчии, пекари, сладкари.

Потомственият пекар Сава Георгиев Савов (роден 1888) и жена му Нацка (родена 1891 г.) имат пет деца: Аполония (1920), Антон (1924), Анна (1929), Дьорд (1932), Ищван (1937). Всички те са работили във фурната. Дьорд и Ищван сега живеят в Канада, а Антон – в Германия.
Братът на Сава – Любомир (роден 1880) е бил пекар в Цеглед.
Христо Милошевич от Кичево (роден 1875) идва при баща си, пекар в Ерчи, дошъл в средата на ХІХ век.
Други пекари са Миле, Киро и Давид Софрониев в Надварад, Борис Стоянов – в Обече, Софрони Стоянов Ангелов, Крум Стоянов и Иван Софрониев – в Сатмарнемети, Цветан Петров – в Римасомбат, Георги Марков от село Драганово – в Егер.
Светозар Георгиев Нонев от Охрид работи като фурнаджия в Мишколц със семейството си.
Също в Мишколц пекари са били Никола Маринов, Илия Наумов и Йордан Маринов, а братята Павел и Иван Наумови от Кичево, синовете на Иван – Яздомир и Павел – и Михай Велкович от Дморци (Македония) с жена си Пера Мицков – в Печ.

Мелницата на Илия Стоянов в Обече е снабдявала пекарите с качествено брашно. Всички пекари са употребявали домашно приготвена мая със силен, приятен аромат. Според разказите им те не са се нуждаели от никаква реклама. С приятната си миризма прясно изпеченият хляб е привличал клиентите. И досега възрастните жители на Мишколц си спомнят за ароматния хляб на братя Маринови, които национализацията сварва с три фурни: изпичали са средно над две хиляди килограма хляб.
Клиентите са харесвали качеството на произведения от българите хляб, но не и унгарските пекари, които не са били доволни от тази, макар и несъзнателна конкуренция, плод не само на технологията на българския майстор. За него е било нормално да работи с домашна мая, тъй като не е познавал качествата на фабричната мая и не е желаел да рискува.

През 1905 г. Апостол Тръпчинов Арсенов (роден 1885 в Кичево) идва при чичо си – пекар и търговец на брашно, тестени изделия и хлебарски принадлежности в Калоча. С помощта и подкрепата на жена си Мария Бозон от Дунафьолдвар и на вуйчо си, Апостол отваря голям магазин за хлебни изделия с пекарница. Конкуренцията му естествено не се е нравела на другите производители на хляб. Те се съюзили и решили да го убият. Подкупили трима души, които на 1 август 1914 г. влезли в магазина. Апостол успял да извие ръката на единия, в която имало нож, и избягал навън, но никой не се притекъл на виковете му за помощ. Другите двама влезли в работилницата и напълнили печката с дърва; от силния огън всичко започнало да ври и кипи и всички помещения се изпълнили с гъст дим и пара. Похитителите разхвърлили и изпочупили всичко, останала единствено желязната каса. В суматохата жената на Апостол се измъкнала и отишла в полицията. Дошли двама полицаи и арестували тримата, които били осъдени на 8, 6 и 4 месеца затвор. Душевно сломен, Апостол не искал повече да остане там и се преместил с жена си и децата си в Ерчи. И тъй, пекарите в Дунафьолдвар постигат целта си – освобождават се от него. След време Апостол се премества в Будапеща и към фурната отваря четири магазина за готови хлебни изделия. Замогва се, а след национализацията и той, и децата му остават да работят към държавните предприятия за хлебни изделия.

Почти всички пекари са работили с многобройната си челяд, създавайки потози начин добро състояние за себе си и за децата си.
Когато говорим за занаятчиите, трябва да споменем няколко думи и за единствения българин „фабрикант” на сладкарски изделия, прочут с правенето на локум – Жак Бохор Каталан, родом от Казанлък. Той завършил педагогическо училище. Във фабриката си имал десет работници. След национализацията продължил да работи като неин директор.
Други по-ранни заселници са далечните потомци на банатските българи, намерили убежище в южните части на Унгария след жестокото потушаване на Чипровското въстание, както и на бежанците от Свищовско и Никополско. Българите от Северозападна България са били повече земеделци. Те основават град Бешеньов. Чипровчани пък, които създават привилегирования град Винга, са образовани занаятчии и търговци с търговски връзки в Трансилвания 16, 17, 22. Двете общини съществуват и сега. Поради политически и икономически причини – земята в околностите на Бешеньов не е била достатъчна – през втората половина на ХVІІІ век и особено през ХІХ век започват миграционни процеси. По-малки и по-големи групи се преселват в областите Крашо, Торонтал и Темеш: през 1857 г. – 24100 души, през 1882 г. – 25 800 души 58, 59, 60, 61.
Градинарите гурбетчии, движейки се към Влашко (Румъния) или към Сърбия, са можели да влизат в Банат, преди да стигнат в Северна Унгария или в столицата. Тук те са срещали свои сънародници, а може би и близки, изселили се по-рано. Според унгарските изследователи, градинарството не е било чуждо на банатските българи. „След швабите, българите са най-добрите стопани. Имат големи градинарски способности. Желанието им за земя е толкова силно, че ако не намерят там, където са, местят се в друга провинция или област.” 62.Унгарските изследователи не отделят градинарите гурбетчии от банатските българи. Може да се предполага, че това е смесица между банатски българи и тези градинари гурбетчии, които започват да идват , които започват да идват в началото на ХVІІІ век. Дали сред банатските българи е имало градинари или те са станали градинари след това – като са се срещнали с идващите гурбетчии градинари – няма данни. Според някои сведения обаче във Винга и Бешеньов е имало градинари, чиито градини по-късно минали в ръцете на градинари гурбетчии или са били работени съвместно. Тези „банатски българи” носят унгарски имена, но и досега говорят български и имат българско народностно съзнание.

Йозо от Свищовско е имал наземята на граф Шандор Зичи в Адони добре уредена градина. При него отива да работи като съдружник Стоян Караиванов от Драганово. Йозо бил доста възрастен и искал да напусне градинарството, затова продал целия инвентар на Стоян на изплащане. По-късно Стоян се замогнал и става един от най-големите градинари на времето си. Имал е градини в Адон, Дебрецен, Сегед, Чонград, Ниредхаза, Лева, Удвар и другаде.

Във Винга е имало добре развито градинарство, щом Арад и областта му са се снабдявали със зеленчуци оттам и от Мако 70.
От проучванията на д-р К. Телбизов и М. Векова-Телбизова научаваме, че местното население е наричало градинарите „сервияне”, че градините им са били на полето и са били устроени както в България. Поливали са с колело, движено от кон-долап. В местата, където не е имало наблизо река, вода за напояване се е събирала в специален трап – кофия. Изследванията на семейство Телбизови потвърждават, че градинарството не е било чуждо на банатските българи, които не само произвеждали за пазара, щом са поливали с долап, но и са продавали в съседните градове Тимишоара и Арад 33.
Интересен е следният факт: в началото пипер за консумация в Унгария се е произвеждал от сортове, донесени от българите – Калинков, Кошсарву и Сервиян. Сервиян може би е банатски сорт, щом на банатски сервиян е градинар 92.
За това добро сътрудничество старите градинари разказваха с изключително хубаво чувство и обич към банатските българи.

Иван Бонев и Никола Бонев, и двамата родени в началото на ХІХ век, били сътрудници в Бездан и Бабокод. Заедно с Никола работел и неговия син Йордан Бочков (1893), който разказва следното: „С българите от Бешеньов работехме като съдружници много добре, независимо от това, че те бяха католици, а ние бяхме православни. Те почитаха своите празници, а ние – нашите. В Бачбокод и Бездан имаше много от тях. Мария Терезия им беше дала привилегии. Те работеха в нашите градини. Това беше преди Балканската война. Ние бяхме млади и често пеехме.:

Купи ми, бабо, волове,
Да орем ниви бащини,
Да лъжа цури богати,
Купи ми, бабо, менджуши,
Да варам цури богати.

Милица е вечерала,
У сокак изтърчала,
Да чуе кой та лумпуе –
Отец псуе матицу кара:
Хайде у нитре цура мала.

Не съм бил бекрия,
Док не видях тия очи гарави,
Ти то я очи гарава,
Извади чуя с ножом обадва.

От него научихме думита краца (тенджера), кукуруз – мисир, те хортуват почти кат нас, добри хора са банатчаните, наши хора са.”

През 1914 г. българските градинари в Будапеща основават Дружество на българите в Унгария. Между учредителите е Владимир Евтимов от Лугош. Банатските българи са редовни посетители на българския клуб в Будапеща на улица Лоняи 11. По време на революционните събития в Унгария през 1919 г. те са на събранията и митингите заедно с всички работници от българските градини, с дребните търговци и зарзаватчиите. През 1941 г. българските градинари в Будапеща основават потребителна кооперация. На 12 октомври 1957 г. в Будапеща, ІV район, се създава зеленчукопроизводително ТКЗС „Димитър Благоев”. Един от членовете му е Янош Смок – банатски българин, който говори добре български, посещава родината, поддържа връзки с потомци на банатчани в България. Сега е пенсионер, поддържа връзки с колонията, заедно със своите близки взема участие в мероприятията на Българското културно-просветно дружество.
Очевидно, който има българско самосъзнание, намира своите сънародници. За съжаление, с времето тези, които живеят извън родината си, се асимилират и след известно време остават единици, които днес свидетелстват, че тук е имало и други изселници като тях. Вероатно преди 200 години банатските българи са имали много по-силни връзки с градинарите гурбетчии – едни от най-късните заселници. Градинарите идват в Унгария в началото на ХVІІІ век, а към средата на ХІХ век са вече край големите градове и столицата. Те заварват в изобилие плодородна земя, свободна работна ръка и липса на стоково градинарство. Унгарското градинарство не е било в унисон с развитието на градовете. , не е можело да задоволи растящите им потребности от зеленчуци 51. Интензивното градинарство на българите намира подкрепата на официалните селскостопански органи и специалисти.
Стопанската си дейност градинарите извършват в рамките на законността в Унгария, като се опират на своята организация Дружеството на българите. В самото начало се основава и Помирителният съвет – обичайноправна институция през целия стопански период до масовото влизане в текезесетата през 1961 г. Неговата задача е уреждането на появилите се спорове и недоразумения между производителите и работниците. Дружеството не само е защитник на интересите им, но е и ръководител и радетел за сближаване и сътрудничество между унгарските и българските производители. През 1920 в неговата канцелария се основава първата Унгаро-българска кооперация, наречена Кооперация на българските и унгарските градинари. По-нататък то ръководи кооперативната им дейност.
През 1932 г. с дарения е построен българският храм „Св. Св Кирил и Методий”, в чийто двор през 1936 г. е построена отделна сграда за канцелария и за малък клуб на колонията. През 1936 г. се основава градинарското дружество „Св. Трифон”, което съвсем твърдо защищава интересите най-напред на големите производители и след това на работниците и се занимава с въпросите, свързани с пристигането, заминаването, превеждането на пари и т.н.
В социалистическа Унгария Дружеството урежда заемите, договорите за изкупуване на продукцията, споровете, износа и др. Това е времето на най-големите стопански успехи на българските градинари за цялата им стопанска история в Унгария. След Втората световна война имат възможност да осъществят голямата си мечта за построяване на собствен културен дом, който е средище на културната дейност на Дружеството. С пословичното си трудолюбие, с неоспоримия си търговски нюх и амбиции, те успяват да се наложат като производители, търговци на едро и на дребно, като амбулатни търговци и продавачи. Сдружават се с унгарските производители, образуват кооперации, създават акционерни дружества. Отзовават се с готовност, където ги търсят. С промишленото си стоково градинарство внасят нова, непозната дотогава в страната градинарска култура и оказват помощ, както по време на кризата в снабдяването на населението със зеленчуци, така и при всички политически кризи.

 

HUBG