Христо Трендафилов


1100 години от смъртта на княз Борис І

Христо Трендафилов
Смъртта и канонизцията на княз Борис-Михаил

На втори май тази година се навършиха внушителните 1100 г. от смъртта на княз Борис-Михаил, покръстителят на българския народ, на човека, извършил това, за което усилено говорим и днес - цивилизационния избор на България. Но не неговият избор ще бъде нашата тема, а смъртта и канонизацията му. Тези събития отдавна са предизвиквали различни мнения, провокират ги и днес.
Всъщност, датата и годината на смъртта на покръстителя са отдавна известни. Ако за почти всички дейци на Преславската книжовна школа ние разполагаме с минимални хронологически и житейски данни, то за Борис историята е проявила необичайно разточителство. По-точно – проявил го е неговият племенник Черноризец Тудор Доксов, който в послеслова си към преведените по заповед на княз Симеон от Константин Преславски Четири слова против арианите пише: “В същата година (907) почина на 2-ри май в събота вечерта божият раб, бащата на този княз (Симеон), живеещ с чистата вяра на православното изповедание на нашия Господ Иисус Христос. Това бе великият, честният и благоверният наш господар български княз на име Борис, чието християнско име бе Михаил. Този Борис покръсти българите в годината етхь бехти”. Тудор Доксов съобщава не само годината и датата на смъртта на княза, но дори и по кое време на деня тя го е застигнала. Изключителен интерес предизвиква фактът, че годината на налагане на христианството е дадена според първобългарския езически календар, без да се сочи христианския хронологически еквивалент. Едва през 1950 г. известният тюрколог О. Прицак успя да разчете точно годината – 866-та.
Но да се бърнем към смъртта на Борис. По това време той е отдавна монах – цели 18 години, с кратко прекъсване, когато – ползвайки се от прерогативите на първобългарския втори владетел – сваля от престола проезически настроения свой първороден син Владимир-Расате и поставя на негово място Симеон. Къде обаче е прекарвал дните си в пост и молитва ние не знаем. Сочат се различни манастири в Плиска и Преслав. Действително, ние не разполагаме с преки свидетелства, но можем да се обърнем пак към съобщението на Тудор Доксов. В него се казва още, че книжовникът е преписал преведеното от Константин Преславски съчинение на устието на река Тича в годината 907, където е съградена от Симеон светата златна нова църква. Преобладаващата част от изследвачите идентифицират Златната нова църква с т. н. Кръгла църква (ротонда) в Преслав, чиито руини са запазени до днес в старопрестолния град. Наситеният с безкрайно ценни за българската история и литература факти послеслов сочи в лицето на Тудор Доксов един отлично осведомен човек. Ако приемем, че той е преписвал книги в манастирски скрипториум в близост до Златната църква, както сам сочи, възниква въпросът – кой е този манастир?
Отговорът на този въпрос ни дава откритият преди повече от две десетилетия съвсем близо до Кръглата църква манастир. В него са намерени скрипториум, импозантни помещения и дори печат на цар Петър, сина на цар Симеон. С основание се допуска, че това е бил родовият манастир на владетелите от Преслав княз Борис и царете Симеон и Петър. Известно е, че Борис и Петър са завършили живота си като монаси, а Симеон е бил такъв преди да бъде коронясан за княз. Към владетелския род са принадлежали още монасите: братът на Борис, Докс Черноризец и неговият син Тудор Доксов. Така,бидейки монах в родовия манастир и занимавайки се с преписване на книги, Тудор е станал свидетел на смъртта на своя знаменит чичо, когото той определя в споменатия вече послеслов с религиозен екстаз и искрено вдъхновение като “живеещ с чистата вяра и православното исповедание на нашия Господ Иисус Христос... великият, честният и благоверният наш господар български на име Борис”.
Допускайки,че княз Борис-Михаил се е поминал в родовия манастир на преславските владетели, в непосредствена близост до Златната (Кръглата) църква, където вероятно е бил и погребан, се изправяме пред друг проблем: кога е бил канонизиран покръстителят на българите, кога той е бил причислен към пантеона на Българската, а и на други църкви? Обикновено се пише, че това е станало веднага след смъртта на княза през 907 г., а Гръцката и Римската църква са го направили по-късно. Най-големият български историк за всички времена В. Златарски посочва само, че Борис е бил канонизиран, без да уточнява времето на събитието. Против ранната канонизация на българския владетел обаче говорят някои писмени известия. Така например в своя послеслов към старобългарския превод на старозаветното Осмокнижие преславският книжовник Презвитер Григорий пише, че е извършил превода при българския княз Симеон „сина на Борис... по повеля на същия книголюбец княз Симеон, по-точно казано христолюбец” .Виждаме, че Борис не е наречен “свети”, а Симеон е все още само княз. Знае се, че Симеон започва да се титулува „цар на българи” след забележителната победа в битката при река Ахелой на 20-ти август 917 г. Следователно, послеписът на Презвитер Григорий е писан между 907 (смъртта на Борис) и 918 г. (битката при Ахелой) и не определя Борис като светец.
Струва ни се, че важен ориентир за канонизацията на българския покръстител може да ни бъде един гръцки извор за византийско-българските отношения, който е отдавна известен в науката, но не е използван от тази гледна точка.Това са писмата на константинополския потриарх Николай Мистик до цар Симеон, писани по време на победоносните военни кампании на българския владетел с една единствена цел – възпиране на неговите войнствени намерения. За целта патриархът използва богатия арсенал на византийската дипломатическа риторика – кротък, миротворен тон, преднамерени екскурси в историята, умело преглъщане на обидите, ирониите и сарказмите, с които Симеон е обсипвал както императора, така и самия него, главата на Вселенската църква. Имено при един от мощните настъпателни походи на Симеон, Николай Мистик му изпраща своето 23-то писмо, в което прави целенасочено сравнение между миролюбивата политика на Борис и безогледното военолюбие на сина му. Обръщайки се към Симеон, патриархът апелира: „И справедливо е, както си станал наследник на властта на блаженния си баща, така да бъдеш наследник и на другите христиански качества... Питам те, чедо мое, и ти ми отговори, както е прилично на твоята кротост и доброта: ако беше жив още онзи, който сега се намира при светиите на небето, и те види, че действаш така и вършиш убийства и войни, с какви думи би се обърнал той към тебе?... Но сега той (Борис) се намира със светиите и стои пред Бога, удостоен с голяма похвала за делото, което с помощта на Бога е направил за българите, а имено за това, че е турил основата на вярата, заради което и справедливо се почита... Нима той, ако и животът на светиите да е по- горе от всяка печал, не ще скърби много повече и не ще ли се яви след онова неизказно сияние мрачен...
Патриархът съвсем определено нарича Борис „блажен”, уверен е, че той се намира при светиите на небето и се почита заслужено. Много е възможно Константинополската църква да е направила компромис и да е признала канонизацията на Борис, извършена от Българската църква. Признаването е предизвикано, разбира се, от желанието да се спре с отстъпки настъплението на Симеон към Костантинопол. Казваме отстъпки, защото самоволно обявената независимост на Българската църква и съответно – самоволно поставеният български патриарх – не са били приети за канонични от Константинопол. А Симеон е прибягнал до този твърде смел акт, тъй като българският патриарх му е бил необходим за да узакони лелеяния от него титул “цар и самодържец на всички българи”. Този титул Империята упорито е отказвала да му даде. Така че последователността на събитията, довели до канонизацията на княз Борис-Михаил би могла да се представи по следния начин:
• 917 г. – победа на Симеон в битката при Ахелой.
• Обявяване на независима Българска църква и ръкополагане на български патриарх, непризнати за канонични от Константинополската църква .
• 918-923 г. – предизвикан от църковната независимост процес на канонизация на български светци и създаване на национален сакрален пантеон. По всяка вероятност Борис е обявен за светец точно тогава, а с него (или малко след него) е канонизиран и починалият през 916 г. Климент Охридски.
• Около 922- 923 г. – признаване на канонизацията на княз Борис от Гръцката патриаршия по две главни причини. Най-напред – за да се посочи на Симеон неговия баща като пример за миролюбиво и добросъседско отнощение към Византия. И освен това – да се направи дипломатически реверанс към българския цар, за да се притъпи бойният му устрем към Константинопол.
Признаването наБорис за светец от Гръцката църква е било ново, актуално събитие, защото в многото си предишни писма до Симеон Николай Мистик не само че не говори за канонизация на българския покръстител, но изобщо не споменава името му по никакъв повод. Следвателно канонизацията е провокирана от злободневни политически и военни събития. Вероятно става дума за поместна (регионална) канонизация, която в римокатолическата традиция се нарича беатификация (от беатус – блажен). В подкрепа на последното предположение говори и писмото на самия Николай Мистик, в което Борис недвусмислено е причислен към блажените („ блажения си баща”).
Придъжайки се към изворите и тяхната естествена интерпретация можем да заключим, че покръстителят на България княз Борис-Михаил е намерил смъртта си на 2-ри май 907 г. в родовия манастир на преславските владетели и е бил канонизиран от Българската църква след 917 г. Канонизацията е призната от Гръцката църква около 922-923г.

 

HUBG